Сан Маурицио Канавезе

Сан Маурѝцио Канавѐзе (; , Сан Мориси) е град и община в Метрополен град Торино, регион Пиемонт, Северна Италия. Разположен е на 317 m надморска височина. Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 10 275 души, от които 372 са чужди граждани.Данни ISTAT

География, административно деление и население

Територията на общината има правилен геометричен профил, с едва забележими разлики в надморската височина. Намира се на около 22 km северно от центъра на град Торино.

Сан Маурицио Канавезе е популярна туристическа дестинация благодарение както на природните си забележителности, които позволяват приятни и релаксиращи разходки сред зеленина, така и на ценното си историко-архитектурно наследство. Той е идеална отправна точка за регионалния парк „Мандрия“, известен с богатата си флора и фауна и предлагащ гимнастически маршрути, природни пътеки и трасета за конна езда.

Градът има четириъгълен план.

В състава му влизат следните подселищаМалко населено място, изолирано от общината, от която зависи (на итал. frazioni) и местностиː Борла, Коломбрето, Мафей, Малангеро, Сан Маурицио, Санта Лучия.

Граничи с шест общиниː Сан Франческо ал Кампо, Чирие, Сан Карло Канавезе, Казеле Торинезе, Робасомеро, Лейни.

Към 1 януари 2025 г. населението на общината е 10 275 души, от които 373 чужди граждани, сред които преобладават гражданите на Румъния – 169 души. Български граждани липсват.

Топоним Още през XI век в документите се среща наименованието „vicus de Sancto Mauritio“, тъй като параклисът на замъка е посветен на Свети Маврикий – предводител на Тиванския легион.

На 10 август 1862 г. градският съвет решава да добави „Канавезе“ към тогавашното официално име „Сан Морицио“ поради историческата връзка на града с тази област.Regio Decreto n° 1083 del 21 dicembre 1862, pubblicato sulla Gazzetta Ufficiale del Regno d'Italia n° 17 del 20 gennaio 1863

През 1938 г. общината приема сегашното си име „Сан Маурицио Канавезе“.Regio Decreto n° 814 del 28 marzo 1938, pubblicato sulla Gazzetta Ufficiale del Regno d'Italia n° 142 del 24 giugno 1938.

История Древната територия на Сан Маурицио Канавезе е била значително по-обширна от днешната и е обхващала земите между течението на потока Стура на юг и цялата Вауда ди Сан Франческо на север – район, който в края на XVIII век се отделя като самостоятелна община под името Сан Франческо ал Кампо.Историческата информация за града е взета свободно от Clemente Novero, Giancarlo Destefanis, Giuseppe Balma Mion, Ël paìs dle “teste quadre”, analisi storica, ambientale, artistica della Comunità di San Maurizio Canavese, Tipolito Melli, Borgone di Susa 1981.

В предримската епоха районът вероятно е бил обитаван от келтско-лигурски племена. Сред археологическите находки, открити на територията на града, има артефакти от късноримския период – голяма плоча, фрагмент от надгробен камък – както и топонимът „Стефанико“, който вероятно обозначава получател на обработваема земя от тази страна на Стура. По-късно селищното ядро понякога е наричано Лифиниаско, но още през XI век в документите се среща името „vicus de Sancto Mauritio“, тъй като параклисът на замъка е посветен на Свети Маврикий, предводител на Тиванския легион.

Едно от най-ранните свидетелства за съществуването на селището датира от 906 г., когато над него има юрисдикция маркиз Адалберт. Към средата на X век преминава под властта на династията на Ардуините, установила се в долината по това време. През 1091 г. попада в ръцете на маркграфовете на Монферат, а в края на XIII век става част от кастелания Чирие. Впоследствие окончателно преминава под властта на Савойската династия.

XIV век е белязан от важни събития, сред които предоставянето на СтатутитеДокумент, съдържащ поредица от правни правила, които уреждат множество аспекти от ежедневния живот, както в публичната, така и в частната сфера. (1335 г.), изграждането на напоителните канали (bealere), мелниците, хартиените машини и кожарските работилници. За Сан Маурицио 1335 г. е ключова: маркиза Маргарита Савойска отстъпва на общността земята, необходима за основаването на нов укрепен град, разположен недалеч от стария, но снабден със защитни съоръжения срещу нападения и грабежи.

Преместването на дейностите към новия център води до постепенното изчезване на първоначалното ядро и на замъка, който вероятно е бил разположен в съседство с пиеве-то. Пиевето запазва енорийските си функции до 1813 г., но с времето религиозните служби все по-често се провеждат в новата църква, поръчана от Дружествата на Светия кръст и на Корпус Домини и от местното население. Тази църква е днешната енорийска църква „Сан Маурицио Мартире“.

През миналите векове селското стопанство е основният източник на препитание. Градът е съставен от квартали с жилища, навеси, конюшни, дворове и врати за карети; пещите и кладенците често са общи. Едва от XVII век, с изграждането на големите ферми, става възможно прилагането на по-рентабилни методи в земеделието и животновъдството, благодарение на обширните обработваеми площи и добрите условия за напояване.

Сан Маурицио няма силна традиция в занаятите; с тях и с търговия се занимава малък процент от населението. Въпреки това наличието на хидравлична енергия благоприятства създаването на малки работилници, повечето от които днес не съществуват. Работниците често съчетават занаята със семейно земеделие, в което участват и жените, и децата.

Отглеждането и обработката на коноп и коприна осигуряват допълнителен доход и дават възможност за първи стъпки към „промишлен“ тип производство, което по-късно намира естествено приложение в памучните фабрики от началото на XX век.

По време на Рисорджименто Сан Маурицио, заедно с Фенестреле, служи като място за задържане на войници от Кралството на двете Сицилии, отказали да положат клетва пред Виктор Емануил II Савойски. Съвременните изследвания позволяват по-точна оценка на действителния характер и функциониране на военния лагер в Сан Маурицио.Alessandro Barbero, I prigionieri dei Savoia. La vera storia della congiura di Fenestrelle, Laterza, Roma, 2012.

През 1869 г. е открита железопътната линия „Торино–Черес“, която значително улеснява придвижването на работници и стимулира икономическото развитие на долините. Жителите на Сан Маурицио постепенно свикват с ежедневните пътувания, особено към Торино.

По време на Втората световна война, в периода на германската окупация и Италианската социална република, проф. Карло Анджела – баща на журналиста Пиеро Анджела и тогавашен медицински директор на старческия дом за психични заболявания Вила „Турина Амионе“ – предоставя убежище на много евреи и антифашисти, фалшифицирайки медицинските им досиета, за да оправдае хоспитализацията им. След Освобождението той е назначен за кмет на Сан Маурицио Канавезе. От 3 юни 2003 г. улица в града носи неговото име, а на входа на клиниката, срещу кметството, е поставена възпоменателна плоча.

Икономика Селското стопанство се основава на производството на зърнени култури, пшеница и фураж, както и на говедовъдство и свиневъдство. Промишленият сектор включва множество предприятия, действащи в областта на хранително-вкусовата, металургичната, механичната, електронната, строителната, текстилната и химическата индустрия, както и в добива на дървесина, пясък, чакъл и глина. Представени са също производството и преработката на месо, кожени изделия, петролни рафинерии, каучукови и пластмасови изделия, строителни материали, каменоделство, автомобилни части и аксесоари, самолети и космически апарати, мотоциклети и велосипеди, бижута и мебели. Третичният сектор се характеризира с развита търговска мрежа и разнообразни услуги, включително банково дело, недвижими имоти и застраховане.

Забележителности Религиозна архитектура

Енорийска църква „Свети мъченик Маврикий“ Енорийската църква „Сан Маурицио Мартире“ (Chiesa parrocchiale di San Maurizio Martire) съхранява ценна мраморна украса от пиемонтски мрамор (1789 г.), включваща главния олтар и декорацията на апсидата около него. Композицията е дело на Бартоломео Караволя и изобразява мъченичеството на Свети Маврикий и неговите другари. Последните архивни проучвания проследяват произхода на целия мраморен ансамбъл до разрушения торински Манастир на Анунциата (известен и като „манастир на селестинските/тюркоазените монахини“ поради цвета на одеждите им) и до архитекта от Киери Марио Лудовико Куарини.Carlo Balma Mion, Un altare ritrovato di Mario Ludovico Quarini. Dalla chiesa del monastero dell'Annunziata di Torino alla parrocchiale di San Maurizio Canavese, in Bollettino della Società Piemontese di Archeologia e Belle Arti, Nuova Serie, vol. 57-58, 2010, с. 115-127. До църквата е красивата камбанария, създадена от местния архитект Лодовико Бо: първите документи датират от 1764 г.Carlo Balma Mion, Lodovico Bò (1721-1800). Misuratore, Soprastante, Architetto, Trento, Ed. UNI Service, 2007, с. 72-75.

Камбанарията, макар прикрепена към църквата, е под общинска юрисдикция. С височината си от 58 метра тя е една от най-високите кули в цяло Канавезе. Архитектурата ѝ се приписва на Лодовико Бо, който по-късно работи в савойския двор в Торино и продължава делото на Филипо Ювара, включително при завършването на части от Ловния павилион на Ступиниджи. Строежът на монументалната кула започва през 1764 г. и продължава 15 години.

Параклис „Свети Рох“ Параклисът „Сан Роко“ (Cappella di San Rocco) е изграден като оброк на населението по време на чумната епидемия от 1630 г., макар че вероятно има по-ранен произход. Фасадата е в прост стил от XVIII век, с две странични пиластърни ленти и тимпан. Интериорът пази красив дървен бароков олтар (1762 г.), пренесен от разпуснат францискански манастир. Отстрани са разположени две стенописни фигури в реален размер, изобразяващи светци. Централната икона представя Свалянето на Христос от кръста със Свети Рох и Свети Себастиан.

Църква „Свети Грат“ Църквата „Сан Грато“ (Chiesa di San Grato) се намира в подселище Малангеро. През XVII век заменя по-стар храм, посветен на Свети Юлий, а през 1838 г. е издигната в ранг на енорийска. Фасадата е разделена от пиластри, над които се издига голям полукръгъл прозорец и тимпан. Интериорът е еднокорабен, с овална картина в апсидата, изобразяваща Свети Грат, отдаващ почит на Пресвета Богородица. Съхраняват се и статуи на светеца и на Свети Фирмин. Малкият орган от XIX век е особено ценен за специалистите.

Енорийска църква на Черета Енорийската църква на Черета (Chiesa parrocchiale di Ceretta), първоначално посветена на Мадоната от Лорето, е засвидетелствана като селски параклис още през 1556 г. Постепенно е разширявана, а през 1915 г. получава статут на енорийска и е посветена на Пресветото име на Богородица. Сегашният ѝ вид е резултат от работи от XIX век; органът над входа е поставен през 1921 г. Камбанарията е възстановена след събарянето на предишната през 1760 г. Фасадата е елегантно оформена в три части с пиластри, като е премахнат старият малък портал. Площадът и ректоратът зад него също са значително променени.

Пиеве (стара църква) Църквата (Pieve - Chiesa vecchia) е национален паметник от 1922 г. и датира от XI век. Тя е ценен художествен и архитектурен комплекс, известен най-вече със стенописите „Цикъл на Сера“, поръчани през 1495 г. на Бартоломео и Себастиано Сера. Днес църквата има три нефа. Най-старото ядро е романската камбанария от първата половина на XI век. Впоследствие сградата претърпява множество промени: горната част на апсидата и част от северната стена на презвитерия са готически; някои олтари са преработени през барока; през XVIII век са изградени сводовете на страничните нефове и е добавена сакристия; между XIX и XX век са създадени живописни декорации с фалшив мрамор.

Светилище на Снежната Мадона