Театъръттеатър в речник на българския език от ИБЕ към БАН. ( – място за зрелища) е вид сценично изкуство, което се състои от изиграване на сценарии или истории пред публика, при което се използва съчетание от реч, жестове, музика, танц, звук и зрелище. В допълнение към стандартния разказвателен диалог, театърът може да се види под формата на опера, балет, мимика, кабуки, китайска опера, куклен театър и пантомима. В основата на драматичното действие стои конфликт, чието разрешение или неразрешение провокира размисъл. Целта на театъра е да предизвика у зрителите катарзис. Друга остаряла книжовна дума е позорище„позорище“ в речника на българския език от ИБЕ към БАН. ( – място за представяне на позори).
История на театъра в Европа Античен театър
Първото театрално представление, за което има оставени доказателства, е това на религиозните пиеси, свързани с Озирис и Изида 2500 години пр.н.е. в Египет. Тази история се разиграва всяка година по време на фестивали, давайки по този начин началото на дълготрайната връзка между театъра и религията.
Древногръцкият театър вече е изкуство, като тогава се създават трагедията, комедията и сатирата. Повечето древногръцки пиеси се състоят от митологични персонажи. Актьорите в древногръцкия театър, които играят на открито, в амфитеатрални сгради, са само мъже. Древните гърци разработват основите и понятията на драматичната критика, актьорското майсторство като професия и театралната архитектура.Ward, A. C. (2007). Specimens of English Dramatic Criticism. Read Books. p. 1. В началото актьорите са само двама. Третият актьор е въведен от Софокъл. По това време липсват сценични декори. Знаменити драматурзи от това време са Есхил, Софокъл, Еврипид, които са наричани бащи на гръцката трагедия, а Аристофан – баща на комедията. В Рим могат да се отбележат Плавт и Сенека. В Гърция също така се провеждат ежегодни състезания между драматурзите (подобно на спортистите), в които се взима предвид и мнението на публиката.
В съвремието много от творбите на древногръцките майстори (като „Прикованият Прометей“, „Електра“ и „Антигона“) са адаптирани и интерпретирани по хиляди различни начини. Така например „Антигона“ е използвана от Жан Ануи през 1944 година за да заеме позиция против нацистите във Франция. През 1948 година Бертолд Брехт използва същата пиеса.
Средновековен театър През европейското Средновековие, след V век, обществото е вече много различно, повлияно изцяло от християнството. Последното повлиява значително не само обществения живот, но и изкуството като цяло (включително театралното изкуство) и му налага църковните си догми и канони. Гръцкият театър престава да съществува. През периода от XI до XIII век, когато се сформират средновековните градове, се появяват пътуващите трупи, които разиграват по площадите различни народни обреди. Трупите се състоят основно от певци, актьори, смешници и жонгльори.Ницолов, Л., Георгиев, Л., Джамбазки, Хр. и Спас Спасов. Речник на литературните термини, София 1980, с. 684. В различните държави те са наричани по различен начин – трувери, шпилмани, ваганти, менестрели или голиарди. По време на големи християнски празници библейски сцени се разиграват в самите храмове.
През XIII век се появяват първите опити за светска драма.Symes, Carol, (2007). A Common Stage: Theatre and Public Life in Medieval Arras, Cornell University Press. Появяват се нови театрални жанрове като миракъл, мистерия, морал, интерлюдия, които включват елементи от бита, обществени конфликти и житейски истини. Най-високият си етап средновековният театър достига с фарса.Walsh, Martin. (2002). Drama. Medieval Folklore: A Guide to Myths, Legends, Tales, Beliefs, and Custons. Oxford University Press, p. 103 – 107. За него е характерно че почти напълно се отърсва от църковния елемент и се превръща в светска драма, противопоставяйки се на религиозния аскетизъм. Фарсът е предназначен да разсмива публиката чрез осмиване на някоя човешка слабост или порок като например алчност, страхливост, или лакомство.
По време на Средновековието в ислямския свят основната форма на театрално изкуство е кукленият театър, където се разиграват исторически моменти, свързани с мюсюлманските традиции.
Ренесансов театър
Ренесансовият театър се развива на базата на някои средновековни театрални традиции, като например мистерията, която се формира като част от религиозните фестивали в Англия и други райони на Европа. Мистериите представляват комплексно и многопластово преразказване на легенди и библейски сцени, които по време на Средновековието се изпълняват в сградата на църквата. Друг източник са моралите, които правят опит да възкресят и претворят гръцката трагедия.
През XVI век в Италия се появява Комедия дел арте, която бързо завладява площадите на Франция и Италия. Импровизацията е от определящо значение в този стил на игра. Персонажите носят маски и характерно облекло.
В края на XV век в Англия в университетските градове Кембридж и Оксфорд започват да се поставят спектакли от Плавт и Теренций. Превеждат се и се поставят и трагедиите на Сенека. Но истинската промяна настъпва през XVI век по време на царуването на Елизабет I, която със закон през 1572 година създава професионални компании с професионални актьори и издига качеството на театъра. Първият обществен театър с отделна сграда в Англия е основан през 1576 г. През същата година е създаден и първият частен театър. До 1630 г. броят им достига 12. Английският ренесансов театър се нарича още ранен модерен английски театър или Елизабетински театър. Пиесите на Уилям Шекспир го издигат до неговата кулминационна точка. Английската ренесансова драма следва античните образци и обикновено се състои от пет действия.Gurr, Shakespearean Stage, pp. 12 – 18. При избухването на английската революция през 1642 г. театрите в Англия са затворени.
Съвременен театър Театърът на 20 век се характеризира с огромно разнообразие на форми и стилове. По това време възникват натурализмът, дадаизмът, сюрреализмът, абсурдизмът и постмодернизмът в театъра. Макар че основната черта на съвременния театър остава реализмът (в бившите страни от комунистическия блок се развива социалистическия реализъм), също така могат да се видят много алтернативни и експериментални театри, които отричат реализма във всичките му форми.
Константин Станиславски създава школа и направление, които представляват нов етап в развитието на сценичния реализъм. Съвременният театър е изграден върху теорията на Станиславски. Лий Страсбърг, американски режисьор и продуцент, слага основите на съвременния американски театър като разработва нови методи и техники на актьорското майсторство. Други важни имена, които оформят лицето на съвременния театър са Луиджи Пирандело, Бертолт Брехт, Харолд Пинтър, Юджийн О'Нийл, Самюъл Бекет, Дарио Фо и други.
История на театъра в Азия Японски театър Японският театър възниква през VIII – IX век като обредно, ритуално представление. През XII век възниква ново музикално-театрално зрелище наречено денгаку, което е тясно свързано с дейността на будистката църква и достига своя разцвет през XIV век. През XI век широка популярност добиват народните представления с комедиен характер саргаку и дзуши-саргаку, в които участват и акробати и кукловоди.
Но
На базата на тези форми е създаден през XV – XVI век първият значителен театрален жанр Но (на японски означава талант, майсторство), в които словесната част придобива сюжетна и драматична завършеност на самостоятелен жанр. Сюжетът на представленията Но е почерпен от култовите легенди, приказки и романи и е силно повлиян от будисткото учение. В тях участват постоянни действащи лица, има символична бутафория, хор от 8 души и оркестър от 3 барабана и флейта. Всички роли се изпълняват от мъже. Появяват се за първи път професионални изпълнители. Постановките се отличават с изключителна пищност, елегантност, благородство и красота.
Бунраку Бунраку е традиционна форма на японски куклен театър, която навлиза в изкуството от края на XVI век и началото на XVII век. Процъфтява в началото на XVIII век. Куклите в Бунраку са в размери от 1/2 до 2/3 от човешкия ръст. Главите на куклите обикновено имат сложно устройство.
Като правило всяка кукла има 3 кукловода или оператори. Главният кукловод е отговорен за движението на главата и дясната ръка, вторият – за лявата ръка, а третият – за краката. В миналото обучението на кукловодите продължава 10 години.
Кабуки През XVII век е създадено ново драматично изкуство, наречено Кабуки, което съчетава песни, музика, танци и драма. Костюмите са със силно символично значение, а гримът е сложен. Появява се във връзка с народните песни и танци. Във всички роли участват само жени. Атмосферата на тези представления е груба, а поведението на някои жени се счита за непристойно, поради което им се забранява участие в представленията и те са заменени от юноши. Това променя характера на постановките – много по-голямо внимание се отделя на драматичното изкуство, а не на песните и танците. В 1652 година и на юношите е забранено да излизат на сцена, което довежда до „мъжкия период“ в Кабуки. Процъфтява в началото на XVIII век.
Симпа През 70-те години на XIX век се появява течението Симпа, което подражава на европейския театър. В началото на XX век се появяват и първите жени актриси. С голяма популярност се ползва театърът „Гейджуцудзо“ – 1919 г., основан от писателя режисьор Симамура Хогецу и артистите Мацуи Сумако и Сауада Шоджиро. През 1924 г. в Токио се изгражда прогресивният театър „Цукиджи Гекиджо“. В 1926 г. се създава първият пролетарски театър „Дзенъ Ейдза“, а в 1921 г. „Пуроретария Гекиджо“. През 1928 г. от двата театъра се създава Японският съюз на пролетарските театри.
Съвременен японски театър След Втората световна война под влиянието на американските кръгове се разпространяват хадака ревю (ревю на голите) и пиеси, които пропагандират войната. Поддържат се обаче традициите на старите театри, но и кабуки. През 50-те години на 20 век възникват нови прогресивни театри и движения. Едно от тях е Буто.
Китайски театър
Китайският театър има дълга и сложна история. Театралното изкуство на Китай се заражда в народното творчество, в песните и танците на народите на Китай и техните религиозни ритуали.Большая Советская Энциклопедия. Гл. ред. А. М. Прохоров, 3-е изд. Т. 12. Кварнер – Коигур. 1973. 624 стр., илл., 35 л. илл. и карт.
Той произлиза от различните песни и танци – народни, придворни и ритуални. В епохата на Джоу (XII век пр.н.е. – III век пр.н.е.) получават разпространение различните пантомими и представления на придворни шутове, както и циркови представления байси с поетични текстове.
През периода VII век – IX век става популярен фарса – един от участниците попада в глупаво положение и търпи побой. През X век – XII век тази игра се превръща в цзацзюй (буквално смешно представление) и съответстващите им на Север пиеси юанбен. В този си вариант фарсът се състои от три, не съвсем свързани помежду си части, в които участват най-много 5 персонажи. Темите, които присъстват са исторически или битови. По-късно този жанр получава името юанска драма по името на монголската династия Юан.
През XI век – XII век в югоизточните райони на страната възниква жанра нанси, който обединява елементите на фарса – цзацзюй и песенно-танцувалните форми в пиесите с диалог, пеене, танци, импровизации и обръщения към зрителите. В нанси действащите лица се различават по професии. До наши дни са се съхранили три пиеси от нанси театъра (съответният литературен жанр се нарича сивен).