Джузепе Фортунино Франческо Верди () е италиански композитор от периода на романтизма, автор главно на опери.
Един от най-влиятелните композитори на 19 век, негови творби продължават да се изпълняват често от оперните театри по целия свят. Излизайки извън рамките на жанра, някои музикални теми от тях, като „La donna è mobile“ от „Риголето“, „Va, pensiero“ от „Набуко“, „Libiamo ne' lieti calici“ от „Травиата“ или триумфалният марш от „Аида“, са се превърнали в траен елемент на популярната култура.
Въпреки че композициите на Верди понякога са критикувани заради тяхната ограничена хроматичност, както и за мелодраматичния им уклон, шедьоврите на Верди преобладават в обичайния оперен репертоар век и половина след създаването им.
Биография Ранни години Джузепе Верди е роден на 10 октомври 1813 година в село Ронколе край градчето Бусето в областта Парма, по това време част от френския департамент Таро. На 12-годишна възраст започва да учи в Бусето, където често посещава голямата библиотека на местното йезуитско училище. Още от малък е музикален и свири на орган в местната църква. В Бусето той получава и първите си уроци по композиция. През 1830 година прави първото си изпълнение пред публика в дома на местния търговец Антонио Баредзи. Забелязвайки увлечението на сина си към музиката, родителите му подаряват спинет. Този обикновен музикален инструмент Верди съхранява до края на живота си.
През 1833 година, с финансовата помощ на Баредзи, Верди заминава за Милано, за да продължи образованието си. Там той взима частни уроци по контрапункт и посещава оперни представления и концерти, главно с германска музика. Той посещава салона на Клара Мафей, където го окуражават да се посвети на театралната композиция.
След завръщането си в Бусето, Джузепе Верди получава общинска служба като музикант. Баредзи го кани да дава уроци по музика на дъщеря му Маргарита и малко по-късно, на 4 май 1836 година, двамата се женят. Семейството има две деца, Вирджиния Мария Луиджа (1837 – 1838) и Ичилио Романо (1838 – 1839), които умират малки, последвани на 18 юни 1840 година от майка им, която умира на 26 г. от енцефалит. Верди, който по това време пише първите си опери, е потресен от преждевременната им смърт.
Първоначален успех
Първата опера на Джузепе Верди, „Оберто, граф ди сан Бонифачо“, е представена на 17 ноември 1839 година в миланския театър Ла Скала. Тя постига известен успех, след което импресариото на театъра Бартоломео Мерели сключва с Верди договор за още две опери. Докато пише първата от тях, „Мнимият Станислав или крал за един ден“, умира съпругата му, а нейното представяне през септември 1840 година претърпява провал. Верди понася тежко тези лични и професионални неуспехи и дори се зарича да се откаже от композирането, но Мерели го убеждава да напише и втората опера, за която са се договорили.
Верди проявява взискателност към всички страни на оперното изкуство – либретото, изпълнителите, режисурата, дори декорите и сценичните костюми. Именно увлекателното либрето, което е съсредоточено върху идеята за нацията и нейната свобода, го привлича да напише следващата си опера. Поставена през март 1842 година, „Набуко“ става първият голям успех на Верди, донесъл му широка известност. Нейните мелодии излизат извън операта и били изпълнявани на всякакви места. Операта е изтълкувана като призив за формиране на италианска държава, обединяваща земите на тогавашните няколко дребни кралства. Верди става национален любимец, символ на патриотичен интелектуалец. Първоначалното наименование на операта е Навуходоносор, а либретото е отхвърлено от композитора Карл Ото Еренфрид Николай. През пролетта на 1841 г. операта е завършена. След първоначалния успех на Набуко, Верди се установява да живее в Милано, като отново започва да посещава редовно светския салон на Клара Мафей, място, където по това време се събират известни личности и се поддържат прогресивни и революционни идеи. Набуко има 57 представления в Ла Скала и за следващия сезон на Верди е поръчана нова опера. Операта Ломбардци затвърждава името на композитора и въпреки че през следващите години е изпълнявана в редица страни, включително и САЩ, не е толкова популярна в Италия и по света. През 1847 г. „Ломбардци“ е преработена и преименувана в Йерусалим, и се изпълнява първоначално в Париж. При премиерата на Набуко в Миланската скала ролята на Абигайл се изпълнява от Джузепина Стрепони, чието рождено име е Клелия Мария Жозефа. По-късно през 1847 г. те се срещат отново в Париж, където заживяват заедно. Тази връзка среща голямо съпротивление от хората в Бусето и роднините на Верди. Женят се едва през 1859 г.
С нарастването на популярността му, Верди започва да поставя по-високи изисквания към заплащането на произведенията си. Това му позволява да влага средства в закупуването на земя до своето родно място и други имоти. Закупува фермерски имот и фермерска къща, в която от 1844 г. започват да живеят родителите му. А през 1848 г. Верди подписва договор за земята в Sant'Agata в Бусето, която е принадлежала в миналото на семейството му. Тук той започва да строи своя къща, която е завършена изцяло през 1880 г. и е известна като Вила Верди и където живее от 1851 до смъртта си. След успешното представяне на „Набуко“ във Венеция, с 25 представления през 1842 – 43 г. Верди започва разговори за представянето на „Ломбардци“ и за написването на нова опера. Избират „Ернани“ с либрето от Франческо Мария Пиаве. Премиерата на „Ернани“ е успешна и в следващите шест месеца е представена в двадесет различни опери в Италия. През 1843 г Верди посещава Виена, за да наблюдава представянето на Набуко, където музикален директор е Гаетано Доницети и който се изказва много ласкаво в свое писмо за таланта на Верди, който ще се нареди сред най-големите композитори.
През годините, които Верди нарича „каторжнически години“, той пише общо 14 опери. С „Ернани“, базирана на известната едноименна пиеса на Виктор Юго, той се прочува и извън границите на Италия и през 1847 година поставя първата си опера в Париж – „Йерусалим“. Постановката следва френската традиция, включваща продължителни балетни сцени, и „Йерусалим“ става първата опера на Верди в жанра гран опера. По това време Верди пише и операта „Макбет“, определяна често като неговата най-оригинална опера. За пръв път той прави опит за опера без любовен сюжет, нарушавайки едно от основните правила на италианската опера от 19 век.
Като отговор на движението за обединение на Италия „Рисорджименто“, последвало революционната 1848 г., Верди създава операта „Битката при Леняно“. Операта се развива на фона на победата на ломбардийската Лига над Фридрих Барбароса.
Среден период
От 1850 г. започва нов период в творчеството на Верди. След написването на Стифелио (1850 г.), в която се разказва за провала на брака на жената на евангелистки свещеник, следват „Риголето“ (либрето Пиаве) от 1851 г. „Трубадур“ от 1853 г. (либрето Салваторе Камарано) и „Травиата“ (либрето Пиаве) от 1853 г. Последните три опери са посветени на по-общочовешки сюжети и доказват умението на Верди да изгражда и развива до съвършенство оперната форма и се считат за популярна трилогия. Те са считани за един от върховете в творчеството на Верди, който налага една нова музикално-естетическа концепция. Тези произведения утвърждават световната слава на Верди и до днес са едни от най-често изпълняваните негови произведения, както и общо изпълнявани оперни произведения. По време на създаването на „Ернани“, Верди се запознава с Виктор Юго. Има намерение да създаде опери по други произведения на Юго. Решава да напише опера по „Кралят се забавлява“, въпреки че драмата е забранена след първото представление във Франция. Цензурата налага редица промени в либретото на новосъздаваната опера. Налагат се промени в мястото на действието и имената. Така операта става „Риголето“. Виктор Юго реагира остро на тези промени, а премиерата на операта преминава при огромен успех, като е прекъсвана непрекъснато от ръкопляскания. Други опери на Верди са „Симон Боканегра“, „Сицилиански вечерни“, „Бал с маски“, „Силата на съдбата“, „Дон Карлос“. „Силата на съдбата“ е написана по поръчка на Болшой театър (Санкт Петербург) (така наречения Каменен театър). Верди пристига през декември 1861 г. в Санкт Петербург за премиерата на операта, но тя се отлага поради проблеми с кастинга. Когато се връща от Санкт Петербург през Париж през февруари 1862 г., той среща Ариго Бойто, тогава 20-годишен. Поканен е да напише музика за откриващото се през 1862 г. Световно изложение в Лондон. През тази година Верди създава Inno delle nazioni (Химн на нациите, Химн на народите) (), в който призовава за мир и братство на народите. Композицията е създадена по текст на Ариго Бойто по случай световното изложение. Първото изпълнение се извършва в Кралската опера в Лондон под ръководството на Luigi Arditi на 24 май 1862. Кантатата е с продължителност 13 минути.
За откриването на Суецкия канал и операта в Кайро, от Верди е поискано да направи един химн. Тъй като това не е направено, през ноември 1869 г. операта в Кайро е открита с изпълнението на „Риголето“ на Верди и няколко дни по-късно е открит Суецкият канал. Египетският вицекрал Исмаил паша пожелава за следващия сезон от една нова опера от Джузепе Верди, която да бъде на египетска тема.
През това време известният египтолог и управител на египетското антично наследство Аугуст Мариет, живеещ в Кайро, разработва идеята за либретото на Аида. Идеята е за опера, развиваща се в стария Египет. Той изпраща тази идея на предишния либретист на Верди и мениджър на Парижката опера. След изпращането на проекта за либретото на Верди, заедно с намека, че ще го изпрати в противен случай на Вагнер, в крайна сметка Верди се съгласява да започне работа по операта. За работата си Верди се договаря да получи хонорар от 150 000 златни франка – най-високият хонорар за композитор до този момент. При създаването на музиката Джузепе Верди заявява специално за триумфалния марш за оркестъра на сцената, създаването на специални тромпети, така наречените Аида тромпети. През 1870 г. Верди създава „Аида“, като премиерата трябва да бъде през ноември 1870 г. Поради Френско-пруската война и останалите в Париж костюми и декори, премиерата се състои едва през декември 1971 г. и преминава с огромен успех.
През 1874 г. по случай първата годишнина на своя приятел, поета Алесандро Мандзони, Верди изпълнява своето най-значимо произведение извън оперното изкуство, а именно „Реквием“, посветен на поета. Преди това създава и своя струнен квартет в ми минор.
Верди и Вагнер – всеки един от тях представляващ явление за музиката, не се обичали особено. През целия си живот те не са се срещали нито веднъж. Известно е само едно изказване на Вагнер за Верди след като чува Реквиема: „По-добре е нищо да не се говори“.
След това следват години, в които Верди, разочарован от липсата на социален напредък в Италия, отделя голяма част от енергията и времето си в подобряване на своето имение в Sant’Agata. Той се оттегля в него, като се стреми да го подобрява, включително полагайки усилия за подобряване инфраструктурата в околността му. Наблюдавайки, че голяма част от неговите съседи напускат, той се опитва да го предотврати. По негова инициатива се правят и подобряват пътищата и се създава болница. През този период той рядко напуска имението. Единствено участва в концерти и дирижиране на опери. През този период построява и Casa di Riposo per Musicisti, старчески дом за бивши музиканти в Милано. През 1874 г. става сенатор на Кралство Италия.
Последни години
В последния си творчески период написва само две музикално-сценични творби – „Отело“, „Фалстаф“. Тези опери се считат за връх на неговото изкуство.