Тази статия е за историята на град Варна в България от античността до наши дни.
Районът през Древността Най-ранните следи от човешко присъствие във Варненско са засвидетелствани от старокаменната епоха (палеолита) преди около 100 000 г., както и от мезолитните находки от района на м. Побитите камъни. В чертите на града са открити едни от най-древните поселения по Черноморието с над 7000-годишна давност. През 1972 г., по време на строителни работи, е открит Варненският халколитен некропол, който датира около 4400 г. преди Христа. В него е намерено най-старото златно съкровище в човешката история, както и други предмети от сребро, мед, бронз, кремък и глина.
Известно е, че на брега на Варненския залив, където сега се намира старата част на града, се намирала крепостта Одесос, което е старогръцки превод на по-старото име – Варна, e основана през 6 век пр. Хр. (около 570 г. пр. Хр.), в близост до същото старо тракийско селище в областта Варна от милетски колонисти. Един от почитаните е тракийският бог Дарзалас. Счита се, че градът е имал и храмове на Аполон и Дионис. През следващите години и векове крепостта е под властта на много завоеватели, включително Александър Македонски, но не пада поради обсадата, а става автономна част от империята на гръцкия завоевател със споразумение. Градът остава македонско владение до смъртта на Лизимах през 281 пр.н.е., след което възстановява независимостта си.
В началото на новото хилядолетие Одесос е част от съюза Пентаполис между градовете Томи (днес Констанца), Калатея, Месемврия (днес Несебър) и Аполония Понтика (днес Созопол). Първите монети на Одесос са с лика на великия бог Дарзалас, представен в легнало положение и държащ „рога на изобилието“, както и с амфора в обърнато положение. В монетите е изобразен и монограм на града. Рогът е символ на богатство и плодородие, а амфората символизира виното, произведено във варненския край.
През II век градът е обграден с нова крепостна стена от римляните. След разделянето на Римската империя през 395 г. той е включен в границите на Източната Римска империя, известна още като Византия. Независимо кои са били владетелите на крепостта, градът остава винаги със самостоятелно управление и с развита култура, търговия и занаяти, както и е селище с традиции в сеченето на монети.
Нападенията на готите от север, както и последвалата обществено-икономическа криза, нанасят сериозни удари върху града. През 447 г. император Теодосий II сключва примирие в Одесос с Атила, вожда на хуните, като така успява да го отдалечи от града. По този начин Одесос започва своето възраждане, като по времето на император Юстиниан I градът изживява стопански и културен подем.
Българско и византийско средновековие В края на VI век крепостта е напълно разрушена от нашествията на авари и славяни и името Одесос постепенно изчезва. Археологическите проучвания показават дълъг хиатус – градският живот тук е секнал около средата на VII в. след унищожителен пожар. Последните монети в пепелището са сечени от император Ираклий (610 – 641). Едва към X в. Сред развалините на античния Одесос възниква малко селище с българско население, от което са открити само две-три землянки. Името Варна е упоменато за първи път във византийските хроники от Теофан Изповедник и Патриарх Никифор във връзка с поемането на контрола на земите отвъд Дунав от Аспаруховите прабългари и тяхната победа при Онгъла над ромеите през 680 г. „Те (българите) преминали Истър (Дунав), (придошли) към така наречената Варна, близо до Одесос, и до разположената по-нататък вътрешна земя и когато видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде – и от реката, и от непроходимата местност – установили се тук.“ пише Теофан Изповедник в „Летописи“, буквално същото пише и патриарх Никифор в неговата „Кратка история“.
Създателите на историографските разкази за града от края на 19-и и първата половина на 20-и в., поддържат полулегандарното известие, застъпвано и днес, че хан Аспарух превзел Одесос (дн. гр. Варна), като се установил в „дворците на варненския акропол“в-к Варненски кореняк, орган на Културно-просветното икономически дружество, стр. 1, бр. 5, 1 септември 1927 г.: „През VII век хан Аспарух превзема Одесос и се установява в дворците на неговия акропол. В града е бил подписан от посланиците на византийския император Константин Погонат и Аспарух (679 г.) актът, с който е провъзгласено основаването на българската държава на Балканския полуостров. Вярва се, че в същата зала е била подписана и конвенция между Аспарух и славянските племена, живеещи между Дунава и Балкана за защита от външни нападения.“ (т.е. внушителните одесоски Римски терми). Там именно от него и от посланиците на византийския император Констнтин Погонат (668 – 685 г.) бил подписан договора за мир в 681 г. с който Римската империяТерминът „Източна Римска империя“ или „Византия“ е несъстоятелен тъй като от 476 г. няма нито „Западен император“ нито Западна Империя, и тази в града на КОнстантин Велики е единствената, а и самите нейни Императори никога не се наричат „източни“, също така и населението се самоопредела единствено като ромеи т.е. римляни. Същото е прието за безспорно от всички техни съвременици и дори от турците унищожили я в 1453 г. я наричат само Рум или Урум. признава държавността на България и в същата зала също бил сключен официално съюзът със славяните. Днес официално се приема, че договорът на Империята с България е подписан в Цариград.
Всъщност дали мястото на самия обезлюден от десетилетия град Одесос, където израства днешна Варна, е влизало в България по времето на Аспарух, не може точно да се установи.История на българската държава през средните векове Том I. История на Първото българско царство. Част I. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852). Васил Н. Златарски (I изд. София 1918; II изд., Наука и изкуство, София 1970, под ред. на Петър Хр. Петров) стр. 210., но околността му и областта „Варна“ източниците безспорно сочат, че са български, като наред с Теофан и патриарх Никифор и Симеон Логотет в своята Летопис свидетелства: „По времето на този император (Константин ІV) българският народ, след като преминал (земите на север от устието на Дунав) и се отделил от съплеменниците си, установил лагер от шатрите си във Варните, в някакви гъсти гори и планини с пещери.“ По това време българите изграждат землен вал при „Варна, близо до Одесос“, останки от който са открити при Аспарухово – според Вълкан Вълканов целта на съоръжението е да предотвратява достъпа на византийския флот във Варненското езеро. Градът със сигурност е в пределите на българската държава по време на управлението на хан Кардам (777 – 802 г.) и продължава и в края на VIII век да е, тук в умира българският кан Паган, който се опитва да запази града в територията на България чрез мирни преговори. След покръстването на българите през 864 г. по времето на цар Борис I, градът става важен християнски център, начело на който стоял митрополит. Към 970 г. Варна е завладяна от Византия, Според Иван Иванов обаче градът е бил разрушен в средата на VII век и е възстановен през XI век. В 1201 г. цар Калоян я превзема и унищожава целия погърчен град, приобщавайки територията на някогашното византийско владение към България. От 2008 г. е издигнат паметник на цар Калоян в града.
През XIII – XIV век във Варна има не само български, но и венециански, ромейски, генуезки, дубровнишки и флорентински търговци. През 1369 г. цар Иван Александър дарява Варна на своя добруджанския деспот Добротица в благодарност за помощта, която той му оказва за освобождаването на Видин от унгарска окупация и възвръщането му в пределите на българската държава. Варна става столица на неговия син Иванко Тертер. От 1372 до 1389 г. Варна е включена в Карвунското деспотство на Балик.
Под османска власт Деспот Иванко успява да устои на първата обсада на Варна от турците, но накрая в 1389 г. града пада под османско владичество. На 10 ноември 1444 г. край града обединените полско-унгарски кръстоносни войски на крал Владислав III, наречен Варненчик, и трансилванският войвода Януш Хунияди са победени от османците. Днес в морската столица има изграден мавзолей на християнския военачалник.
По времето на османското владичество Варна запазва своето стратегическо и търговско значение. През 18 – 19 век Варна на два пъти е освобождавана за кратко време от руските войски: през 1773 и 1828 г. През май 1854 г. в града се провежда съюзническа конференция на Османската империя, Великобритания и Франция, които заедно воюват срещу Русия по време на Кримската война (1854 – 1856).
Според свидетелства на посетили града в края на Кримската война американски мисионери, той има 17 хиляди жители и е ограден с крепостна стена, като по това време все още личат пораженията от продължилата три месеца руска обсада по време на Руско-турската война от 1828 – 1829 година.
На 12 март 1860 г. е отслужена църковна служба за пръв път на български език, десет години преди създаването на българската екзархия.
На 24 май 1862 г. във Варна за първи път са почетени Св. св. Кирил и Методий.
По времето на Кримската война през Варна е прекарана телеграфна линия,Варна по време на Кримската война от 1853 – 56 г. - Известия на Народния музей - Варна - 01/01/1910, No. 1, 47 стр. а през 1866 г. е завършена първата в България жп линия (Русе – Варна), която спомага за съживяването на търговията. Създават се община, банка, болница, училище, църква и читалище, които спомагат за възраждането на българския дух. При създаването на Българската екзархия през 1870 година Варна не е включена в нейната територия, тъй като повечето православни в града са с гръцко самосъзнание.Варна по време на Кримската война от 1853 – 56 г. - Известия на Народния музей - Варна - 01/01/1910, No. 1, 38-44 стр.
Варна е освободена окончателно на 27 юли 1878 г., когато руските войски влизат в града по силата на Санстефанския предварителен мирен договор от 3 март 1878 г. и на Берлинския договор от 13 юли 1878 г.
През 1863 г. е открита първата българска банка във Варна под името „Звезда“.Банковото дело във Варна след Освобождението
До средата на XIX век българите са незначителна част от населението на Варна, главно търговци от по-големите градове във вътрешността, като Шумен и Търново. Градът е населен освен с българи и с турци, татари, арменци, гагаузи, евреи, цигани и др. Носители на европейската култура са предимно образовани гръцки и еврейски семейства. Техни са магазините и ателиетата, из техните среди произлизат лекари, банкери, търговци и голяма част от интелигенцията. Голяма част от гагаузите и част от българите са гръкомани. Сред варненските турци също има елит, работещ в местния клон на Отоманската банка. Сред турците има и личности, които се занимават с търговия и индустриално производство.
През 1877 г. Баркли пише, че пашата на Варна обесва един осъден пред прозореца му и го оставя да виси там три дни.
Първи години след Освобождението