Втората англо-бурска война (; ; или Tweede Boereoorlog) се води от 11 октомври 1899 до 31 май 1902 г. между Британската империя и говорещите езика африкаанс холандски заселници на две независими бурски републики, Южноафриканската република (Трансваалска република) и Оранжевата свободна държава. Тя завършва с анексирането на двете републики от Британската империя, които в крайна сметка влизат в състава на Южноафриканския съюз, станал доминион на империята през 1910 г.
Конфликтът е известен като Бурската война (), но също е известен като Южноафриканска война () извън Южна Африка, Англо-бурската война () сред повечето южноафриканци, а на африкаанс като Anglo-Boereoorlog или Tweede Vryheidsoorlog (Втора война за свобода) или Engelse oorlog (Английската война).Die ontplooiing van die Engelse Oorlog 1899 – 1900
Причини
Войната е резултат от повече от век конфликти между бурите и Британската империя, но от особен интерес е въпросът коя страна ще контролира и ще се облагодетелства най-много от доходоносните златни мини във Витвотарсранд. През 1806 г., по време на Наполеоновите войни, британска военна експедиция дебаркира в Капската колония и побеждава отбраняващите холандски сили в битката при Блаувберг. През 1814 г. британците формално придобиват колонията и насърчават имиграцията на британски заселници, които в голямата си част са в неразбирателство с холандските заселници. Много бури не са доволни британската администрация, особено от премахването на робството във Великобритания на 1 декември 1834 г. и избират да избегнат британското управление чрез миграция, станала известна като Големият трек.
Преселниците първоначално следват източния бряг към Натал и след това, след като Великобритания анексира колонията Натал през 1843 г., поемат на север към вътрешността. Там те основават две независими бурски републики: Южноафриканската република (1852; също известна като Трансваалска република) и Оранжевата свободна държава (1854). Британците признават двете бурски републики през 1852 и 1854 г., но британският опит за анексиране на Трансваал през 1877 г. води до Първата англо-бурска война през 1880 – 81 г. След като британците са победени, особено в битката при Маджуба Хил през 1881 г., независимостта на двете републики е възстановена при известни условия. Отношенията обаче остават неспокойни.
През 1866 г. Еразмус Якобс открива диаманти в Кимбърли, което предизвиква диамантена треска, масирано прииждане на чужденци на границите на Оранжевата свободна държава. След това през 1886 г. австралиец открива злато в региона Витвотарсранд на Южноафриканската република. Златото прави Трансваал най-богатата и потенциално най-силната нация в Южна Африка. На страната обаче липсват и човешки ресурси, и индустриална база, за да развие ресурса сама. В резултат на това Трансваал неохотно се съгласява на имиграция на uitlanders (чужденци), основно от Великобритания, които идват в бурската област в търсене на работа и богатство. Броят на уитландери потенциално надвишава броят бури и това води до конфронтации между по-рано пристигналите бурски заселници и по-новите небурски имигранти.
Британските експанзионистични идеи (разпространявани особено от Сесил Роудс), както и диспути относно политическите и икономически права на уитландерите водят до провалилия се набег на Джеймсън през 1895 г. Д-р Леандър Стар Джеймсън, който води набега, възнамерява да насърчи въстание на уитландери в Йоханесбург. Те обаче не вземат оръжие в подкрепа и трансваалското правителство обкръжава колоната и пленява мъжете на Джеймсън преди те да могат да достигнат Йоханесбург.
С ескалирането на напрежението, политическите маньоври и преговори се опитват да постигнат компромис по въпросите за правата на уитландерите в Южноафриканската република, контрол над златната минна индустрия и британското желание да инкорпорира Трансваал и Оранжевата свободна държава във федерация под британски контрол. Поради британския произход на мнозинството уитландери и прииждането на още в Йоханесбург, бурите осъзнават, че даването на пълни права за гласуване на уитландерите в крайна сметка ще доведе до загубата на бурския контрол върху Южноафриканската република.
За задоволство на лорд Алфред Милнър, британски върховен комисар за Южна Африка, преговорите през юни 1899 г. в Блумфонтейн се провалят и през септември 1899 г. британският министър за колониите Джоузеф Чембърлейн изисква пълни права за гласуване и представителство за уитландерите в Трансваал. Паул Крюгер, президентът на Южноафриканската република, отправя ултиматум на 9 октомври 1899 г., давайки на британското правителство 48 часа да изтегли всичките си войски от границите на Трансваал и Оранжевата република, в противен случай Трансваал в съюз с Оранжевата република ще обявят война на Британската империя. Британското правителство отхвърля южноафриканския ултиматум и двете бурски републики обявяват война на Великобритания на 11 октомври 1899 г.
Войната има три отчетливи фази. В първата фаза бурите отправят превантивни удари срещу британска територия в Натал и Капската колония, обсаждайки британски гарнизони в Лейдисмит, Мафекинг и Кимбърли. Бурите след това спечелват поредица от тактически победи при Коленсо, Магерсфонтейн и Спионкоп срещу провалила се британска контраофанзива в подкрепа на обсадените.
Във втората фаза, след въвеждането на силно увеличени британски войски под командването на лорд Робъртс, британците предприемат друга офанзива за вдигане на обсадите през 1900 г., този път с успех. След подсигуряването на Натал и Капската колония британците успяват да нахлуят в Трансваал и столицата на републиката Претория е превзета през юни 1900 г.
В третата и последна фаза, започвайки през март 1900 г., бурите предприемат продължителна оспорвана партизанска война срещу британските сили, продължила още две години, по време на която бурите извършват набези срещу цели като британски войскови колони, телеграфни постове, железници и депа за припаси. В усилие да се отрежат припасите на партизаните, британците под водачеството на лорд Кичънър, отговарят с тактика на опожарената земя, унищожавайки бурски ферми и интернирайки цивилни в концентрационни лагери.
Части от британската преса и британското правителство очакват кампанията да завърши за месеци и проточилата се война постепенно губи популярност, особено след разкритие на условията в концентрационните лагери (където 26 000 жени и деца бури умират от болести и глад). Бурските сили накрая се предават на 31 май 1902 г., с гласували 54 от 60 делегати от Трансваал и Оранжевата република за приемане на условията на мирния договор. Според договора от Вереенигинг двете републики са анексирани от Британската империя с обещание за самоуправление в бъдеще. Това обещание е изпълнено със създаването на Южноафриканския съюз през 1910 г.
Войната има траен ефект върху региона и върху британската вътрешна политика. За Великобритания Втората бурска война е най-дългият, най-скъп (£200 милиона) и най-кървав конфликт между 1815 и 1914 г., продължавайки три месеца повече и водейки до повече жертви от Кримската война (1853 – 56) (въпреки че повече войници умират от болести в Кримската война).
Предистория
Южната част на африканския континент е доминирана през 19 век от поредица борби за създаване на единна държава. Берлинската конференция от 1884 – 5 начертава граници между африканските владения на европейските сили, но също така задава предпоставки за по-нататъшни борби. Британците се опитват да анексират първо Южноафриканската република през 1880 г., а след това и Южноафриканската република и Оранжевата република през 1899 г. През 1868 г. британците анексират Басутоленд в планините Дракенсберг след апел от Мошеш, лидерът на смесена група африкански бежанци от зулуските войни, които търсят британска защита от бурите.
През 1880-те години, Бечуаленд (съвременна Ботсвана, разположена северно от Оранжевата река) става обект на диспут между германците на запад, бурите на изток и британската Капска колония на юг. Въпреки че Бечуаленд няма икономическа стойност, „Мисионерският път“ минава през нея към територията на север. След като германците анексират Дамараленд и Намакуаленд (съвременна Намибия) през 1884 г., британците анексират Бечуаленд през 1885 г.
В Първата англо-бурска война през 1880 – 81 г. бурите от Трансваалската република се оказват умели бойци в съпротивата си срещу британският опит за анексиране, причинявайки поредица британски поражения. Британското правителство на Уилям Гладстон не желае да се въвлича в далечна война, изискваща значителни подкрепления и разходи за считаната за малка възвръщаемост по онова време. Следва примирие, което прекратява войната и след това е подписан мирен договор с трансваалския президент Паул Крюгер.
Когато през 1886 г. е открито голямо златно поле на оголена скала на голям хребет 60 км южно от бурската столица Претория, обаче, то разпалва отново британските имперски интереси. Хребетът, известен местно като Витватерсранд (буквално „хребет на бялата вода“ – вододел) съдържа най-големите в света залежи на златоносна руда. Макар да не е толкова богат като златни находки в Канада и Австралия, неговата консистенция го прави особено подходящ за индустриални минни методи. Последвалата откритието „златна треска“ води хиляди британски и други златотърсачи и заселници от целия свят и от Капската колония (под британски контрол от 1806 г.).
Град Йоханесбург бързо се разраства с колиби на уитландерите („чужденци“, бели, които не са бури), които се стичат и заселват около мините. Напливът е такъв, че уитландерите бързо надвишават броя на бурите в Йоханесбург и по Ранд, въпреки че остават малцинство в Трансваал като цяло. Бурите, нервни и изпълнени с негодувание към растящото присъствие на уитландерите, се опитват да ограничат влиянието им като изискват дълги периоди на жителство преди да може да се придобият права за гласуване, облагайки с данъци златната индустрия и въвеждане на контрол чрез лицензиране, тарифи и административни изисквания. Сред въпросите, създаващи напрежение между трансваалското правителство от една страна и уитландерите и британските интереси от друга, са:
Установените уитландери, включително минни магнати, искат политически, социален и икономически контрол над животите си. Тези права включват стабилна конституция, справедлив франчайз закон, независими съдилища и по-добра образователна система. Бурите от своя страна осъзнават, че колкото повече отстъпки правят на уитландерите, толкова по-голяма е вероятността – с около 30 000 бели мъже бури и потенциално 60 000 бели мъже уитландери – техният независим контрол над Трансваал да бъде изгубен и територията да бъде анексирана от Британската империя. уитландерите негодуват срещу данъците, с които ги облага трансваалското правителство, особено когато парите не се харчат за Йоханесбург или уитландерски интереси, а се пренасочват към проекти другаде в Трансваал. Например, с отдалечаването на златоносната руда от оголената скала на юг е необходимо повече взривяване за екстракция и мините изразходват огромни количества експлозиви. Кутия динамит, струваща пет лири включва пет шилинга данък. Британските интереси са засегнати и от даването на монопол за производството на експлозиви от президента Паул Крюгер на небритански клон на компанията Нобел, което разгневява британците. Така нареченият „динамитен монопол“ се превръща в значителен претекст за война. Британските имперски интереси са разтревожени, когато през 1894 – 95 Крюгер предлага построяването на железопътна линия през Португалска източна Африка до Делагоа Бей, подминавайки британските пристанища в Натал и Кейптаун и избягвайки британските мита.M. Nathan, Paul Kruger: His Life And Times, Knox, Durban, 1941. По онова врем президент на Капската колония е Сесил Роудс, човек, движен от виждане за контролирана от британците Африка от Кейптаун до Кайро.