Кюстендѝл (в Средновековието: Велбъжд, в Античността: Пауталия) е град в Югозападна България, административен център на едноименната област и община.
Намира се в близост до границата със Северна Македония и със Сърбия. Балнеоложки и туристически център с национално и международно значение, археологически и архитектурен резерват, изходен пункт за туризъм и ски спорт в планината Осогово.
По данни на НСИ в града живеят .
География Положение Кюстендил е разположен в южната част на Кюстендилската котловина, в подножието на планината Осогово, на 527 метра надморска височина, по двата бряга на река Банщица, десен приток на река Струма. Южно от града се издига хълмът Хисарлъка – североизточно разклонение на Осогово. Разстоянието от Кюстендил до столицата София е 104 km, до Пловдив е 262 km, до Варна е 548 km, до Бургас е 478 km, до границата със Северна Македония е 22 km, до границата със Сърбия – около 30 km. Градът е важен шосеен възел на пътя София – Скопие и жп гара на линията София – Перник – Гюешево. През Кюстендил минава Паневропейски транспортен коридор VIII (Вльора – Тирана – Скопие – София – Бургас/Варна).
Води През Кюстендил протичат две маловодни реки – Банщица и нейния приток – Колушка, като коритото на втората е изцяло покрито. На територията на града бликат множество топли минерални извори с лечебни свойства. Те са съсредоточени в разлома, разделящ планината Осогово от Кюстендилската котловина в една ивица дълга около 1 km и широка 200 – 250 m. Изворите (40 на брой) са каптирани в общ резервоар. Дебитът им е 35 l/s. Минералната вода при каптажа е с температура 74 °C – една от най-горещите в страната. Тя е бистра, безцветна, със силен мирис на сероводород. Притежава доказани лечебни свойства за определен род заболявания. Кюстендилските минерални извори са благоприятни за лечение на заболявания на дихателните пътища, опорно-двигателния апарат и гинекологични заболявания. По своя химичен състав те са: хидрокарбонатно-сулфатно-натриеви с алкална реакция.
Множеството минерални извори в съчетание с умерения климат, прекрасната природа и богатото културно-историческо наследство са благоприятни предпоставки за развитие на различни форми на туризъм.
Климат Кюстендил попада в зона на преходно-континентален климат със средиземноморско влияние (главно по течението на река Струма). Средногодишната температура е около 10,0 °C. Най-високата средномесечна температура е през юли и август – съответно 20,4 °C и 20,7 °C, а най-ниската през януари – −1,0 °C. Годишната температурна амплитуда (разлика между най-топлия и най-студения месец) е 21,7 °C, което показва изразен континентален характер на климата. Лятото е топло и продължително, а зимата – къса и по-хладна; пролетта настъпва устойчиво в началото на март, а есента се задържа топла и слънчева до края на ноември. Годишните валежи възлизат на около 720 mm, разпределени през 90 дни с ≥ 1 mm. Снежната покривка в среда се задържа 30 – 40 дни през зимата. Продължителността на слънчевото греене е значителна – около 1 130 часа годишно, като най-слънчеви са втората половина на лятото и началото на есента, а облачността е най-голяма през зимата. Влажността на въздуха варира между 65 и 70 %, като е най-ниска през лятото (особено август). Средната годишна скорост на вятъра е около 1,4 m/s, със силни „фьон“ ветрове през зимата и пролетта. Температурни екстремуми: най-ниската регистрирана температура е −22,4 °C (20 януари 1967), а най-високата 43,2 °C (24 юли 2007).
Месец Ян Фев Март Апр Май Юни Юли Авг Септ Окт Ное Дек Годишно Средна температура (°C) −1,0 0,9 4,8 9,5 14,3 18,0 20,4 20,7 15,9 10,7 5,5 0,7 10,0 Средна максимална дневнатемпература (°C) 3,3 5,4 9,7 14,4 18,8 22,6 25,1 25,6 20,7 15,6 10,2 4,8 14,7Средна минимална дневнатемпература (°C) −4,8 −3,2 0,0 4,1 8,8 12,6 14,9 15,2 11,0 5,9 1,5 −2,7 5,3Валежи (mm) 50 49 63 73 79 75 58 46 49 58 55 65 720Климатична таблица. Източник: Climate-Data.org – Kyustendil normals.
История
Кюстендил е един от най-древните български градове. Градът има осемхилядолетна история на поселищния живот и повече от 1900-годишна градска традиция. В историята е известен с имената Пауталия, Улпия Пауталия, Пауталия Аврелий, Велбъжд, Константинова баня, Ълъджа, Баня, Коласия, Кюстендил.
Античност
Присъствието на траките в Кюстендилската котловина датира от края на бронзовата епоха (втората половина на III хилядолетие пр. Хр.). Районът се населява от тракийските племена пеони, агриани, дентелети и др. По името на най-голямото от тях цялата област се нарича Дентелетика. През V – IV век пр. Хр. привлечени от лековитите минерални извори траките основават селище.
След падането на Тракия под римска власт (45 г.) римляните превръщат селището във важен търговски център и известен балнеологичен курорт, който наричат Пауталия (на лат. Pautalia). Пауталия е град с интензивен живот и е административен, стопански и културен център на обширна територия. По времето на император Марк Улпий Траян (98 – 117) през 106 г. Пауталия получава градски права и добавя към името си представката „Улпия“ (на лат. Ulpia Pautalia). През периода от времето на император Антонин Пий (138 – 161) до император Каракала (198 – 217) градът сече собствени монети, които са богат източник на информация за градския живот.
След Миланския едикт от 313 г. Пауталия става епископски център, а нейната градска територия – диоцез на Пауталийската епископия.
През IV век след зачестили набези на варварски племена е изградена крепостта на Хисарлъка, преустроена по време на византийския император Юстиниан I (527 – 565), тя е използвана до XV век. Не е известно дали градът е завладян от готи, авари, вестготи или славяни. След 553 г. името Пауталия не се среща.
Средновековие
Писмени сведения за града през време на Първата българска държава (VII – XI в.) не са запазени. Не е известно кога Велбъжд е присъединен към новооснованата българска държава, но вероятно това става по време на царуването на хановете Кардам (777 – 802) или Крум (803 – 814). През IX в. Велбъжд е вече български град, като след покръстването, при княз Борис I (852 – 89), се превръща във важен епископски център на Българската православна църква и остава такъв през цялото съществуване на Първата българска държава. Към края на X и началото на XI в. Велбъжд се намира в границите на Самуиловата държава. Между изброените в апсидата на Преспанската базилика епископски тронове, подчинени на Българската патриаршия в Преспа, е и епископският трон на Велбъжд.
През 1018 г. българската държава пада под византийска власт и Велбъжд е включен в пределите на Византийската империя. В дадената от император Василий II Българоубиец (976 – 1025) грамота, където се потвърждават привилегиите на заварените от времето на царете Петър I (927 – 969), и Самуил (997 – 1014) български епископства, е споменат и епископът на Велбъжд, в чието подчинение освен самия град Велбъжд се числят още укрепените градове Сътеска, Германея, Теример, Стоб, Долна Сътеска и Разлог. Велбъжд по това време е важен духовен център. В епископските списъци от времето на император Алексий I Комнин (1081 – 1118) велбъждският епископ е споменат на трето място преди средецкия.
През 1204 г., при управлението на цар Калоян (1197 – 1207) Велбъжд е превзет от българската войска и отново става част от българската държава. И през този период градът продължава да е един от важните административно-стопански и епископски центрове. По това време той принадлежи към Прилепската или към Скопската хора според Дубровнишката грамота на цар Иван Асен II (1218 – 1241) от 1230 г. За известен период от време през царуването на цар Михаил II Асен (1246 – 1257), когато много родопски крепости и цяла Македония са завоювани от никейския император Теодор II Ласкарис (1254 – 1258), Велбъжд става пограничен град на българската държава. След смъртта на цар Иван Асен II и настъпилия временен упадък на българската държава Велбъжд за известно време е присъединен към Византийската империя от император Йоан III Дука Ватаций (1222 – 1254).
През време на Втората българска държава Велбъжд се радва на голям икономически разцвет. В околностите му и по склоновете на планината Осогово се експлоатират различни рудни находища – главно за добиване на цветни метали и желязо. Значението на Велбъжд като духовен център е подчертано и от римския папа Инокентий III (1198 – 1216). Чрез своя легат, представител на апостолическата църква в България, той изпраща палиум на епископите Анастасий Велбъждски, Сава Преславски и на търновския архиепископ Василий Търновски.
Възползвайки се от неизгодното вътрешно и външно положение на България в началото на XIV в., сръбският крал Стефан II Милутин (1282 – 1321) нахлува по долините на реките Вардар и Струма и завладява Велбъжд, който за дълги години попада под сръбска власт и влияние. На 28 юли 1330 г., в битката при Велбъжд между българската войска, водена от цар Михаил III Шишман Асен (1323 – 1330) и войската на Сръбското кралство, предвождана от крал Стефан Урош III Дечански (1321 – 1331) българите претърпяват тежко поражение, а българския цар е тежко ранен и три дни по късно умира.
Към средата на XIV в. в Югозападна България се формира ново държавно образувание с център Велбъжд начело с фамилията на Деяновци (Драгаши). Родоначалник на Деяновци е севастократор и деспот Деян Драгаш. Владенията на неговите синове Йоан Драгаш и Константин Драгаш се простират между реките Вардар и Струма, а за столица е избран главният град на областта Велбъжд. При Константин Драгаш деспотството има голямо териториално разширение, но изпада в зависимост от Османската империя. Деспот Константин Драгаш загива заедно с Крали Марко (също османски васал), сражавайки се на страната на Баязид I в битката при Ровине срещу влашкия владетел Мирчо Стари през 1395 година. Наследен е от сина си Яков, който приема исляма и името Якуб. Последен владетел на Велбъжд е Юсуф (с християнско име Стефан), вероятно помюсюлманчен син на Константин Драгаш или на Якуб. По името на Константин Драгаш след покоряването му от османските турци градът е наречен Кюстендил според практиката на османските завоеватели да назовават завладените градове по името на последния християнски владетел.
Османски период
След завладяването на Балканския полуостров, Кюстендил става административен център на Кюстендилския санджак, най-големият в провинция Румелия, който включва 14 каази (околии): Кюстендилска, Радомирска, Дупнишка, Петричка, Мелнишка, Дойранска, Тиквешка, Велешка, Струмишка, Радовишка, Щипска, Кратовска, Враняшка и Кривопаланска.
Християнското население на Кюстендил е прогонено в околните села, избито и помохамеданчено. На негово място в града се заселват 60 турски семейства от гр. Кония, Мала Азия. Името Велбъжд се заменя с Константин-илли (Константинова земя) по името на последния му християнски владетел Константин Драгаш, което преминава в Кюстендил. Завладяването на града от османските турци води до бързия му упадък и за столетия напред той се превръща в провинциален османски град с преобладаващо турско население и ориенталски облик.