Правец е град в Западна България. Той се намира в Софийска област, на 11 км от Ботевград на северозапад. Градът е административен център на Община Правец. Разстоянието до столицата София е 60 км.
По данни на НСИ в града живеят .
География
Град Правец се намира в малката котловина, през която преминава граница, отделяща физикогеографската подобласт на Стара планина от тази на Предбалкана. На север котловината е ограничена от Лакавишкия рид („Бърдо“) и Остромския рид от Предбалкана, а от юг я ограждат живописните гористи склонове на рида Било планина (в. Маняков камик, 1439 м.) – издънка на Централната старопланинска верига. Източна граница на котловината е седловината Правешки връх, а в западна посока рътът Гребена от Било планина и възвишението Мъртви маж при с. Разлив я отделят от Ботевградското поле.
Основният водосбор на котловината се осъществява в река Лакавица, ляв приток на р. Малък Искър, в която се вливат множеството по-малки реки и потоци, водещи началото си от Било планина – Витомерица, Градешница, Правешка (Стара) река, Драгневска, Скърнавска, Калница (последните две подхранват и язовир „Правец“) и др.
Градът попада в зоната на умереноконтиненталния климат с годишен сбор от валежи 746 мм, който е по-висок от средните за страната. Валежите са сравнително добре балансирани през годината – зимните са 113 мм, пролетните – 215 мм, летните – 256 мм, и есенните – 162 мм. Средногодишната температура е 10,8 °C. Температурата на най-студения месец – януари е със средна стойност 1,4 °C, а най-топлият месец – юли, е със средна величина 21,6 °C. Ясното време и слънчевото греене в котловината се измерва на 2160 часа в годината. Значителен е броят на слънчевите дни в късна есен и през зимата. Дните с мъгла са малко – едва от 7 до 10-годишно, което нарежда Правец на едно от първите места в България по този показател.
В геогафично отношение районът се намира върху ядката на Бенковския антиклинорий, обхващащ зоната от връх Ком до поречието на Ропотамо. Почвите и тревите в Правешката котловина са твърде плитки, а под тях се намира здравата скална основа на гранодиоритите – добър градивен и декоративен материал. В пролома на р. Витомерица се срещат гнайси, шисти и най-вече пясъчници, също така и варовици. В североизточната част на котловината се срещат шисти, филити, скали със слюдест отблясък при разломяване и с кварцови примеси, а също така и мрамори. Възвишенията на Предбалкана, както и средновисоките части на Било планина са покрити със светлосиви горски почви. Делувиално-ливадните почви на юг от Правешкия рид са образувани в резултат от силната ерозионна дейност в миналото. По състав те са силно песъчливи или песъчливо-глинести и притежават естествен хумус от едва 1 до 1,1%. На север от Било планина почвата е светлосива и е със силно кисела реакция. Глинестата ѝ структура я прави трудно водопропусклива, в резултат на което при обилни валежи се преовлажнява бавно.
История
От средата на 2 хил. пр. Хр. до 6 век сл. Хр. Съвременният град Правец е наследник на стари поселения в едноименната Правешка котловина – за това свидетелстват десетината надгробни могили в землището на селището, крепостните руини с древнотракийски произход в местността Градище (на възвишението Камичето в Било (планина)), на връх Боровéц (в Лакавишкия рид) и на връх Острома (от едноименния Остромски рид), както и римските пътища и мостове в околностите му. Най-вероятно първите материални следи от цивилизация са оставени от тракийското племе трибали. Селищното наименование Правец произхожда от старобългарската дума „правьць“ (същ. име от м.р.), означаваща „прав път“.
Културните наслоявания и редица артефакти показват демографска, битова и стопанска приемственост в овладяването и усвояването на котловината от човека и през Късната античност и Средновековието, когато крепостните съоръжения на Градище, Боровéц и Острома са изпълнявали важни охранителни и комуникационни функции в старопланинската укрепителна система.
Историята и името на Правец са тясно свързани с околните планински проходи и двата важни пътя, които пресичат землището му – единият е водил от Видин през София към Македония, а другият – от София за стратегически важния през късното средновековие и първите векове на османското владичество Никопол.
През правешкото землище преминават на връщане към Македония, след успешния си поход срещу скитите, войските на цар Филип II Македонски през 339 г. пр. Хр. Тогава местните трибалски племена ги пресрещат в планинските клисури, предявяват претенции към плячката, носена от македонците, сражават се за нея и, след като раняват самия Филип II, я задигат. Оттук преминават и военните походи на ромейският император Исак II Ангел, който повел армиите си през 1188 г. срещу укрепилите се в Ловеч Асеневци, както и търновските царе при военните им кампании в Македония (напр. Михаил III Шишман в 1330 г.).
Под османско владичество
Първите писмени документи, в които е отразено съществуването на селище в землището на Правец, са от втората половина на XV в. – османски тимарски регистри (дефтери) на Никополския санджак (първият е датиран към 1475 г., а вторият – в самия край на века). От по-стария регистър се подразбира, че селището е съществувало и през 1431 г., когато също бил извършен опис на тимарите в санджака. В дефтерите се съобщава за пръв път и името на селището – Бравидж (Bravic – ойконима „Правец“, приспособен към особеностите на османотурския език), наричано още Осиковиджа (Osikovica – Осиковица, съседно на Правец село). Регистрите информират, че селото е дервентджийско, проходно, и че жителите му са разположени да пазят прохода на две групи – на входа (Правец) и на изхода на планинската клисура (Осиковица).
Местоположението на село Правец в първите столетия на османското владичество било на югозападните склонове на възвишението Черковище от Остромския рид, точно над мястото, където старият път за Русе и Варна и река Витомерица навлизат в Лакавишката клисура.
На близкия, невисок, но обзорен връх Стражка могила местното население било задължено да поддържа стража, която да следи движението в прохода на планината Караджа (Karaca – Сърница), наричана днес Лакавица. От специално издигната на високи дървени пръти колиба дежурящите наблюдавали пътя и със звук на тъпан съобщавали на пътниците, че са ги забелязали и проходът е сигурен. Наред с това жителите на селото трябвало да помагат на преминаващите при преодоляването на трудните отсечки както с впрегатен добитък, така и със собствени сили. Срещу задължението да охранява прохода, на практика военизираното местно население било освободено от заплащането на някои данъчни задължения, както и от повинности като кръвния данък, но било включено в тимарската система. Този статут на селището се запазил почти до средата на XVIII в.
Гарантираните от османската власт данъчни облекчения и вътрешно самоуправление на дервентджийското село Правец, както и въоръженият статут на жителите му, благоприятствали неговото разрастване и замогване – според свидетелства селото било наричано от турците „Алтън Бравча“ (Правча) – Златен Правец.
Свидетелство за Правец и за наличието на християнски храм в селището има в приписка към четвероевангелие от 1573 г., писано в село Горна Митрополия. Приписката е датирана в 1669 г. и съобщава, че баба Деа от село Правец купува въпросното евангелие за местната съборна черква „Вси Светии“.
Значително влияние в икономическото и културното развитие на Правец в епохата на османското владичество оказвал богатия по това време рударски град Етрополе. Близостта между двете селища и важният търговски път, който ги свързвал (Видин – София – Битоля), допринасяли за обвързването и допълването на техните икономики. Докато рударството в Етрополе процъфтявало, в Правец се развивали и съпътстващите го занаяти като леярство, ковачество, производство на оръжия и сечива, златарство, производство на дървени въглища за металургичните пещи и др. За издигане и поддържане на културното и просветното равнище на местното население и съхраняването на българското етническо самосъзнание допринасял близкият Етрополски манастир „Св. Троица“ (Варовитец) – най-значимият книжовен и просветен център в българските земи през XVI и XVII в. след Рилския манастир, в който възниква и се развива прочутата Етрополска калиграфско-художествена книжовна школа.
Поредица от политически и социални сътресения и природни катаклизми през XVI и XVII в., като опита за насилствена ислямизация и опожаряването на селища и манастири в Жлебà (Ботевградската котловина) през 1636 г., репресиите на османската власт след Второто Търновско въстание през 1686 г., влошените климатични условия през XVII в., разрушителното земетресение от средата на XVIII в., чумните епидемии през 1749 и 1771 г., кърджалийските разорения през 1792, 1794 г. и по-късно, както и изчерпването на достъпните рудни залежи в Етрополския балкан, довели до икономическото и културното западане на Правец. Замирането на занаятите, свързани с металообработването, принудило местните жители да потърсят нов поминък в земеделието и скотовъдството – най-вече в овчарството, покрай което впоследствие се развили кожарството, козинарството, обущарството и др. Вероятно с тези събития е свързано и изоставянето на старото поселище на възвишението Черковище и пръсването на местното население из махали и колиби в Правешката котловина, в широките граници на съвременния град.
Правец бързо се съвзема от катастрофалните икономически сътресения и обществените катаклизми, разтърсващи западащата Османска империя – последвалите кърджалийски грабежи и разорения. Правчани противодействали на анархията с образуването на доброволческа чета – „хайта“ с предводител Витко Лалов, която пресрещала кърджалиите в планинските теснини и ги обръщала в бягство.
След Кримската война (1856 г.) правчани, подучени от първенците Илчо Благов и Стамен Вълков, се опълчват срещу ангарията. Те категорично отказали да работят даром в чифлиците на златишките бейове. Въпреки съпротивата на бейовете и репресиите, ангарията била окончателно премахната.
Възраждане В настъпващата епоха на Българското Възраждане правчани проявяват живото си национално чувство, нестихващия си порив за свобода и жажда за учение и просвета. Първото килийно училище в Правец е отворено през 1820 г. в дома на поп Тодор и е едно от най-старите в този край. Правчани издигат нова черква върху развалините на разрушения при кърджалийските набези храм през 1853 г., и възстановяват в 1866 г. манастира „Св. Тодор Тирон“ в покрайнините на селището.
След изоставянето на Етрополския проход като главна транспортна връзка между северна и югозападна България и прокарването през 1866 г. на т. нар. Мидхадов път (София – Русе) през Арабаконашкия проход и през Лакавишката клисура при Правец, правчани бързо устройват в северната покрайнина на селото покрай новия главен път редица от ханове, влезли в историята под името Правешко-чепилските ханове. За няколко десетилетия ханджийството се превръща в основен поминък на известен брой правчански семейства.
Освободителни борби През 1870 г. Васил Левски основава в селото, в дома на поп Марко Тодоров, Частен български революционен комитет с псевдоним „Рушид Ходжоолу“ – един от най-дейните в редиците на Вътрешната революционна организация. Главни дейци на комитета били Цветко Вълков Пенкин, Продан Цолов Табака, Илчо Табака, Саво Вълков, Тодор Цолов Топалски, Генчо Вълков Топалски, Цоло Вълков Топалски, Иван Станев Чорбана, свещеник Марко Тодоров и др. Апостолът на свободата на два пъти посещава Правец. Там се разискват важни за освободителното движение въпроси, като повдигането на бунт в Македония. В първото издание на „Миналото“, поборникът Стоян Заимов отбелязва, че председателят на комитета Цветко Вълков е „потопил цялото село Правец, с мъжете, жените, децата, кучетата и котките в комитетския 'бояджи кюпю' (бояджийски кюп)“.