Камарата на общините () е долната камара на парламента на Обединеното кралство, който включва освен нея и суверена и Камарата на лордовете (горна камара). И двете камари се събират в Уестминстърския дворец. Камарата на общините е демократично избирано тяло, състоящо се от 650 членове (Members of Parliament). Членовете се избират мажоритарно с относително мнозинство по избирателни райони и заемат постовете си до напускане на парламента (максимум 5 години след предишните избори).
Камарата на общините се появява в Англия през 14 век и на практика непрекъснато съществува оттогава, ставайки Камара на общините на Обединеното кралство Великобритания след политическия съюз с Шотландия и също, през 19 век, на Обединеното кралство на Великобритания и Ирландия след политическия съюз с Ирландия. Камарата на общините първоначално е с далеч по-малко власт от Камарата на лордовете, но днес законодателната ѝ власт надвишава тази на горната камара. Според Парламентарния закон от 1911 г. властта на Лордовете да отхвърлят повечето законопроекти е сведена до отлагаща власт. Правителството отговаря най-вече пред Камарата на общините; министър-председателя остава на поста си само докато запазва доверието ѝ. Почти всички министри произлизат от Камарата на общините и, с едно кратко изключение през 1963 г., всички министър-председатели от 1902 г.
История Днешният парламент на практика в голяма степен е потомък на Парламента на Англия, макар че Съюзният договор от 1706 г. и Актовете на съюза, които ратифицират договора създават нов Парламент на Великобритания на мястото на Парламента на Англия и Парламента на Шотландия. Към английския парламент са добавени 45 членове на парламента и 16 перове, които да представляват Шотландия. Актът на съюза от 1800 г., приет след премахването на ирландския парламент увеличава парламента с нови 100 ирландски членове за създаване на Парламента на Великобритания и Ирландия.
Парламентът на Англия се развива от съвета, който съветва английския монарх в Средновековието. Този кралски съвет се среща за кратки периоди и включва духовници, благородници, както и представители на графствата („рицари на графството“). Основното задължение на съвета е да одобрява данъци, предложени от краля. В много случаи обаче съветът изисква поправяне на неправди преди да пристъпи към гласуване на данъците. Така развива законодателна власт.
В „Образцовия парламент“ от 1295 г. са допуснати представители на градовете. Така става установена практика всяко графство да изпраща двама рицари на графството, а всеки град двама граждани. Първоначално гражданите са почти напълно безвластни. Докато представителството на графствата е фиксирано, монархът може да дава или отнема представителството на градовете по своя преценка. Каквото и да било показване на независимост от страна на гражданите би донесло изключване на техните градове от парламента. Рицарите на графството са в по-добра позиция, макар и с по-малко власт от аристократите във все още еднокамарния парламент. Разделението на парламента на две камари става по времето на крал Едуард III: рицарите и гражданите образуват Камарата на общините, а духовниците и благородниците Камарата на лордовете.Въпреки че остават подчинени на краля и на Лордовете, Общините действат с увеличаваща се дързост. По време на Добрия парламент (1376) председателят на Камарата на общините (Speaker, букв. „говорител“), сър Питър де ла Мар, се оплаква от тежки данъци, изисква отчет на кралските разходи и критикува управлението на войската от краля. Общините дори обвиняват в измяна (импийчмънт) някои от кралските министри. Дръзкият председател е хвърлен в затвора, но скоро е освободен, след смъртта на Едуард III. При следващия крал, Ричард II, Общините отново започват да обвиняват погрешили министри на краля. Те настояват, че могат не само да контролират облагането с данъци, но и обществените разходи. Въпреки тези настъпления към власт обаче Общините все още остават много по-слаби от Лордовете и краля.
Влиянието на краля се увеличава по време на гражданските войни от късния 15 век, които унищожават властта на големите благородници. И двете камари на парламента държат малко власт в последвалите години и пълното върховенство на суверена е възстановено. Доминацията на монарха нараства допълнително по време на Тюдоровата династия през 16 век. Тази тенденция обаче е донякъде обърната, когато династията на Стюартите идва на власт през 1603 г. Първите двама монарси от династията, Джеймс I и Чарлс I провокират конфликти с Общините по въпроси като данъчното облагане, религията и кралската власт.
Различията между Чарлс I и парламента са големи и водят до Английската гражданска война, в която побеждават въоръжените сили на Парламента. През декември 1648 г. Камарата на общините е прочистена от Новата образцова армия, която се предполага, че е подчинена на парламента. „Чистката на Прайд“ действително е единственият военен държавен преврат в историята на Англия. Крал Чарлс I е обезглавен, а Горната камара е премахната. Еднокамерният парламент, който остава, по-късно е наречен „Rump Parliament“ (Остатъчен „заден“ парламент), тъй като се състои от само малък брой членове, подбрани от армията, някои от които са войници. През 1653 г., когато водещи фигури в парламента започват да изразяват несъгласие с армията, Оливър Кромуел го разпуска. Монархията, Камарата на лордовете и Камарата на общините са възстановени при Реставрацията през 1660 г. Влиянието на краля обаче е отслабено и намалява още повече, когато Джеймс II е свален по време на Славната революция от 1688 г.
През 18 век се появява постът на министър-председателя. Развива се идеята, че правителството остава на власт само докато запазва подкрепата на парламента, което води до първия вот на недоверие: когато правителството на лорд Фредерик Норт не успява да сложи край на Американската революция. Съвременната идея, че е нужна само подкрепата на Камарата на общините, обаче се налага по-късно. Традицията министър-председателят винаги да е член на Долната камара също датира от по-късно.
В началото на 19 век Камарата на общините преживява важен период на реформи. Те назряват, защото през годините се развиват няколко аномалии в представителството. Границите на избирателните райони не са променяни от 1660 г.; много райони, които някога са били важни, са западнали, но все още запазват право да избират двама членове. Най-прословутите от тези „изгнили райони“ е Олд Саръм, в който шестима гласоподаватели избират двама депутати; друг пример е район Дънуич, който няма избиратели, защото е пропаднал в морето. В същото време големите градове като Манчестър нямат отделно представителство. За отбелязване са и „джобните градове“, малки райони, контролирани от богат земевладелец или аристократ, чиито „кандидати“ неизменно са избирани.
Общините се опитват да решат тези аномалии чрез Реформения закон от 1831 г. Първоначално Камарата на лордовете не желае да одобри закона, но е принудена да отстъпи, когато министър-председателят лорд Грей съветва крал Уилям IV да разшири състава на Камарата на лордовете с реформаторски настроени перове. Реформеният закон от 1832 г., известен също като „Великият реформен закон“ премахва изгнилите райони, установява единни изборни условия за градовете и дава представителство на много градове с голямо население, но задържа някои от джобните градове. В последвалите години Камарата на общините става по-настъпателна; влиянието на Камарата на лордовете е намалено вследствие на Кризата за Реформения закон, а властта на покровителите е намалена. Лордовете по-неохотно отхвърлят закони, приети с големи мнозинства от Общините и се възприема политическият принцип, че е достатъчно само доверието на Камарата на общините, за да остане правителството на власт.
През втората половина на 19 век са въведени още много реформи. Реформеният закон от 1867 г. снижава имотния ценз за гласоподаватели в градовете, намалява представителството на градове с по-малко население и дава парламентарни места на няколко растящи индустриални града. Електоратът е разширен още повече със Закона за представителство на народа от 1884 г., според който имотният ценз в графствата е снижен. Законът за преразпределяне на места от 1885 г. замества всички райони с няколко представители с райони от по един представител.
През 1908 г. либералното правителство на Хърбърт Аскуит въвежда няколко програми за социално подпомагане, които, наред със скъпа надпревара във въоръжаването, принуждава правителството да иска по-високи данъци. През 1909 г. финансовият министър Дейвид Лойд Джордж предлага Бюджета на народа, който въвежда нов данък за богатите земевладелци. Силно консервативната Камара на лордовете обаче отхвърля предложението и правителството подава оставка. На парламентарните избори няма категоричен победител, но Аскуит запазва властта с подкрепата на по-малки партии. Тогава Аскуит предлага властта на Камарата на лордовете да бъде силно ограничена. След още едни избори през декември 1910 г. правителството на Аскуит приема закон, който да ограничи властта на Камарата на лордовете след като заплашва да я наводни с нови 500 либерални лордове, за да осигури приемането на закона. Така влиза в действие Парламентарният закон от 1911 г., който премахва законодателното равенство на двете камари. На Камарата на лордовете се позволява само да отлага повечето закони, за максимум от три парламентарни сесии или две календарни години (намалени до две сесии или една година от Парламентарния закон от 1949 г.). След приемането на тези закони Камарата на общините става доминиращото крило на парламента, на теория и на практика.
През 1918 г. се позволява на жени над 30 г. да гласуват, скоро след което се приема закон, който позволява на жени да се кандидатират за членове на Парламента по-възрастни от 21 години. Единствената жена, избрана през тази година, е ирландка от Шин Фейн, Констанс Маркиевич. Поради политиката на Шин Фейн на въздържане от участие в Уестминстър обаче тя никога не заема поста. По-късно тя става първата жена в Европа, която става член на правителство, министър на труда в Даал Еериан.
От 17 век на членовете на парламента не се плаща. Повечето от избраните имат частен доход, а някои разчитат на финансова подкрепа от богат покровител. На ранните лейбъристки членове на парламента често се осигурява доход от профсъюзи, но това се обявява за незаконно от отсъждане на Камарата на лордовете през 1910 г. Впоследствие е включена клауза в Парламентарния закон от 1911 г., с която най-сетне се въвеждат заплати за членовете. На министрите от правителството винаги се е плащало.
Членове и избори От 1950 г. всеки член на парламента представлява един избирателен район. Съществува все още техническа разлика между графски избирателни райони и градски избирателни райони, но единственият ефект на тази разлика е сумата пари, позволена на кандидат да харчи по време на кампания. Границите на избирателните райони се определят от четири постоянни Комисии за границите, по една за Англия, Уелс, Шотландия и Северна Ирландия. Комисиите провеждат общи прегледи на избирателните граници веднъж на 8 – 12 години, както и няколко междинни прегледа. При начертаването на граници, комисиите са длъжни да вземат под внимание местните правителствени граници, но могат да се отклоняват от това изискване, за да предотвратят големи несъразмерности между населенията на различни райони. Предложенията на Комисиите по границите са предмет на парламентарно одобрение, но не могат да бъдат поправяни. След следващия общ преглед на избирателните райони Комисиите по границите ще бъдат погълнати от Избирателната комисия, основана през 2000 г. Понастоящем Обединеното кралство е разделено на 646 избирателни района, от които 529 са в Англия, 40 в Уелс, 59 в Шотландия и 18 в Северна Ирландия.