Кралски дворец „Каподимонте“

Кралският дворец „Каподимонте“ (Reggia di Capodimonte) е кралски дворец с прилежащ парк, разположен в Неапол, Италия, в местността Каподимонте. Той е бил историческата резиденция на Непаолитанските Бурбони, но също така и на Бонапарт и Мюра, както и на Савоя.

Построен от 1738 г. по заповед на Карлос III де Бурбон като място за съхраняване на Колекция „Фарнезе“, впоследствие е използван като кралски дворец до 1957 г., когато в него започва да се помещава Националният музей „Каподимонте“.

Дворецът се простира на две нива. На първия етаж са Кралските апартаменти с отчасти реконструирано и отчасти оригинално обзавеждане, принадлежало на династичните семейства, живели в резиденцията. Сред акцентите са порцелани, предмети от ежедневието, скулптури и картини на италиански и европейски художници от XVIII и XIX век.

История XVIII век

През 1734 г., след два века испанско вицекралство и тридесет години австрийско господство, Неапол отново става столица на независимо кралство с възкачването на трона на Карлос III. В стремежа си да реорганизира града, новият крал замисля амбициозен проект, сред който е изграждането на дворец, предназначен да приюти ценната художествена колекция „Фарнезе“. Започната от папа Павел III през XVI век и продължена от неговите потомци, тази колекция, наследена от майка му Изабела Фарнезе, остава разделена между Рим и Парма. Друга причина е липсата на художествена галерия в Кралския дворец. Изборът на мястото за новата сграда пада върху хълма Каподимонте – гориста местност в околностите на Неапол, богата на дивеч. Предвижда се дворецът да служи не само като музей, но и като резиденция за престой по време на ловни излети. От хълма се открива великолепен панорамен изглед към вулкана Везувий, чертога „Сан Мартино“ и Позилипо.

На 10 септември 1738 г. е положен първият камък на Кралския дворец „Каподимонте“, като строителните работи са възложени на военния инженер Джовани Антонио Медрано, подпомаган от Антонио Каневари, въпреки че тяхното сътрудничество впоследствие се оказва доста трудно. През 1739 г. е създадена комисия от експерти, натоварена с организирането на вътрешните пространства така, че дворецът да изпълнява своето предназначение като музей. Проектът предвижда правоъгълна сграда с три вътрешни двора. Залите с южно изложение, откриващи се към морето, са предназначени за изложбени пространства за картини, докато вътрешните зали, гледащи към градината, са предвидени за библиотека. Строителството напредва бавно, затруднено както от загубата на първоначалния ентусиазъм, така и от сериозни логистични проблеми. Липсата на водоизточник на хълма Каподимонте, както и трудният достъп до мястото заради отсъствието на директен път и наличието на долината Санитà, налагат множество изкачвания.

През 1742 г. архитектът Фердинандо Санфеличе започва оформянето на 124 хектара от парка „Каподимонте“. От елипсовидната еспланада пред двореца той прокарва пет основни алеи, които се разклоняват в по-малки пътеки, пресичащи гората. Наред с благоустрояването на парка, Санфеличе ръководи възстановяването на редица съществуващи сгради, предназначени за жилища, поклонение или производствени цели. Сред тези постройки се отличават фабриката за гоблени, открита през 1737 г., фабриката за порцелан, основана през 1743 г., но унищожена заедно с всички съоръжения и пещи през 1759 г., Кралската печатница, функционираща от 1750 г., и оръжейната фабрика, създадена през 1753 г., както и множество земеделски стопанства. През 1755 г. в двореца, който все още е в процес на изграждане, се открива Кралската академия на голото тяло под ръководството на художника Джузепе Бонито. Три години по-късно, през 1758 г., първите картини от колекцията са пренесени в двореца, заемайки постепенно дванадесет от 24-те зали, които все още предстои да бъдат завършени.

С възкачването на престола на Фердинанд I от Двете Сицилии през 1759 г. строителството на двореца Каподимонте забавя темпа си. Причината е идеята за създаване на единен музеен комплекс в Неапол, който да събере не само произведенията на изкуството, но и библиотеката и академията. За тази цел е избран Палацо дели Студи – бъдещият Национален археологически музей. В допълнение, финансовите ограничения и новият интерес на краля към строящия се Кралски дворец в Казерта допълнително отнемат вниманието от двореца Каподимонте. Въпреки това, с ръководството на архитекта Фердинандо Фуга, централното крило е завършено през 1765 г. и през последните тридесет години на XVIII век фабриката за порцелан е възстановена. Завършени са и помещенията във втория двор, свързани с вече съществуващите чрез две просторни зали, предвидени да станат представителни пространства в началото на XIX век. Освен това е създадена реставрационна работилница.

През 1799 г., по време на краткотрайната Партенопейска република, дворецът е частично разграбен, като голяма част от художествените му ценности са загубени. След завръщането на Фердинанд I останалата част от колекцията е преместена в двореца Франкавила (Палацо Челамаре) в центъра на града. Това променя предназначението на Каподимонте, който постепенно губи музейната си функция и започва да се използва основно като резиденция.

XIX век

Пристигането на французите в Неапол през 1806 г. бележи нова глава в историята на двореца Каподимонте, който е определен да се превърне в кралска резиденция. Новите му суверени Жозеф Бонапарт и по-късно Жоашен Мюра (управлявал от 1808 до 1815 г.), въвеждат мащабна урбанистична политика, насочена към модернизацията на хълма Каподимонте. Те изграждат вили и дворци за придворните сановници и проектират нова пряка връзка между двореца и града, известна първоначално като бул. „Наполеон“, който впоследствие става улица „Санта Тереза дели Скалци“ и бул. „Амедео ди Савоя“. Строителството на пътя започва през 1807 г. под ръководството на Бартоломео Грасо, като изпълнението е поверено на Никола Леандро и Джоакино Авелино. Пътят пресича долината Санитà с мост, чието изграждане започва през 1809 г., и завършва в елипсовиден площад, наречен „Тондо ди Каподимонте“. Оттам серия от завои води до самия дворец. Около тридесет години по-късно е добавено монументалното стълбище от камък пиперно, проектирано от Антонио Николини, което осигурява по-бърз достъп до резиденцията, макар и само за пешеходци.

При пристигането на французите дворецът все още е незавършен – около две трети от сградата са готови. В този период интериорът е обогатен с мебели и декоративни предмети, доставени директно от Франция или поръчани от местни занаятчии, съобразно стила и вкусовете на новите владетели.

С възстановяването на династията на Бурбоните в Неапол през 1816 г. крал Фердинанд проявява ентусиазъм към новия облик на двореца и продължава жилищната политика на своя предшественик. Вторият етаж е освободен от останалите произведения на изкуството, които са преместени в Палацо дели Студи, а помещенията са предназначени за слугите. Постепенно дворецът се утвърждава като престижно място за събития и тържества. През 1819 г. Клеменс фон Метерних, придружен от съпругата си и министър-председателя, отсяда там. В негова чест са организирани пищни банкети за над хиляда гости, като приготвените ястия, включително прочутата сфолятела – традиционен сладкиш от Кампания, получават висока оценка. Сред развлеченията се откроява впечатляваща сценична игра – четириного животно, което скача с парашут от балон с горещ въздух. През този период градината на двореца се отваря за населението два пъти годишно, когато наближават големи религиозни празници, за да позволи поклонения в скита на монаси капуцини, разположен в края на парка. Както Фердинанд, така и неговият наследник – синът му Франциск I от Двете Сицилии – използват Каподимонте за жилищни цели, наред с резиденциите в Портичи и Казерта. По-специално, Франциск I предпочита да се усамотява в малка реставрирана благородническа сграда, известна като „Дей Принчипи“, разположена сред самия парк и на кратко разстояние от основния дворцов комплекс. През 1830 г., с възкачването на престола на Фердинанд II от Двете Сицилии, кралският дворец Каподимонте остава незавършен. Решен да приключи строителството, през 1833 г. той завършва третия двор, а през 1834 г. поверява по-нататъшните работи на архитектите Антонио Николини и Томазо Джордано, които се заемат с изграждането на северното крило. В периода 1836 – 1837 г. започв декорация на залите, предназначени за апартаменти. Южните помещения са оформени в елегантен неокласически стил, включително две представителни приемни. Първата е украсена с картини, изобразяващи личности от династията на Бурбоните, а втората е предназначена за официални дворцови церемонии. Наред с това, пространствата са допълнени с произведения на изкуството, закупени от кралските особи или изпратени от млади неаполитански художници, обучавани в Рим с държавно финансиране. Те създават творби, за да демонстрират развитието на своите умения.

Дворецът Каподимонте е окончателно завършен през 1838 г. В началото на 1840-те години към интериора е добавено впечатляващо монументално стълбище, а паркът около резиденцията е поверен на Фридрих Денхард, който го преобразява в английска градина. Той оформя живописни цветни лехи и съчетава местната растителност с екзотични и редки растителни видове, създавайки хармонична и изискана зелена среда.

С възкачването на престола на Франциск II от Двете Сицилии дворецът Каподимонте не претърпява значителни промени. С обединението на Италия и назначаването на Анибале Сако за директор на Кралския дом, резиденцията продължава да изпълнява жилищната си функция под управлението на Савойската династия. В този период настъпват важни допълнения към вътрешната декорация. По инициатива на Сако, в двореца са пренесени множество порцеланови изделия, включително изящен порцелан Biscuit, а през 1864 г. е добавена оръжейна зала. През 1866 г. се оформя порцеланова всекидневна – великолепно създание от средата на XVIII век, поръчано от кралица Мария-Амалия Саксонска и първоначално разположено в Кралския дворец в Портичи. Допълнително, през 1877 г. в двореца е положен мраморен под, открит около век по-рано при археологически разкопки на императорска вила в Капри и временно съхраняван във вила „Фаворита“ в Резина (Херкулан).

Благодарение на новия директор, в пространството около апартаментите на главния етаж се оформя художествена галерия, представяща произведения на неаполитански художници. Към края на XIX век дворецът и паркът остават оживен център за социални събития и церемонии – организират се пищни банкети в чест на Александър Дюма-син и английските кралски особи, както и ловни излети и специален прием през 1877 г., посветен на Националното изложение на изящните изкуства.

XX век В началото на XX век дворецът Каподимонте продължава да изпълнява своята функция на резиденция. Виктор Емануил III Савойски често отсяда там, а по-късно сградата е определена за резиденция на семейството на херцога на Аоста, въпреки че през 1920 г. тя е прехвърлена от Короната към националната област. Семейството остава в двореца до края на Втората световна война, когато през 1946 г. той окончателно губи своя жилищен характер.

С указ от 1949 г. дворецът е официално определен за музей, което поставя началото на неговата трансформация. През 1952 г. започват мащабни реставрационни работи – подобрява се състоянието на жилищните райони, обновява се паркът, а вътрешните помещения се адаптират за изложбени цели. Този дългогодишен процес завършва с тържественото откриване на Националния музей „Каподимонте“ през 1957 г.

След земетресението в Ирпиния през 1980 г. са предприети допълнителни реставрационни дейности. Благодарение на предоставеното финансиране, сградата временно затваря, а през 1995 г. отново отваря врати, като постепенно стават достъпни отделните етажи – първият през 1995 г., вторият и третият през 1999 г.

Описание Първият етаж на двореца: залите, заети от Кралския апартамент, са само тези в зелено в допълнение към зала 52Кралският дворец, гледан от хълма Чертог „Сан Мартино“