Валуевски циркуляр от 30 юли (18 юли по стар стил) 1863 г. е секретна заповед (указ) на министъра на вътрешните работи на Руската империя Пьотр Валуев до териториалните цензурни комисии, в която се нарежда да се спре издаването на значителна част от книгите, написани на „малоруски“ език, тоест украински език. Според указа се забранява издаването на религиозни и образователни книги, но се разрешава издаването на художествена литература.
Причината за циркуляра е опасението на царската власт, че книгите на украински език стимулират сепаратистки, прополски и антицарски настроения.
Ефектът на Валуевския циркуляр е закрепен и разширен с издадения от император Александър II Емски указ от 1876 г., според който публикуването на произведения на украински език е почти напълно забранено.
Валуевският циркуляр се счита за един от ярките прояви на шовинистичната политика на руското самодържавие, насочена към укрепване на русификацията, националното, духовно и политическо потисничество на украинския народСтаття «Валуєвський циркуляр 1863» Юридична енциклопедія: В 6 т. /Редкол.: Ю70 Ю. С. Шемшученко (голова редкол.) та ін. — К.: «Укр. енцикл.», 1998. ISBN 966-7492-00-1.
Предистория След окончателното унищожаване на украинската държавност от царя (ликвидация на хетманското управление, унищожаване на Запорожката Сеч, независимостта на правната система в Украйна, въвеждане на общоруска административно-териториална система и др.), Валуевският циркуляр свидетелства за колониалното политическо положение на Украйна. Започвайки с потисничеството на украинската култура (подчинение на украинската църква на Московската патриаршия, действителната забрана на украинското книгопечатане, допринасяща за упадъка на Киево-Могилянската академия и др.), автократичната Руска империя продължава политиката на русификация и репресии с Валуевския циркуляр, който фактически забранява украинската литература.
Създаване Някои изследователи смятат, че главният катализатор за появата на циркуляра е украинският превод на четирите Евангелия, изпратен до Светия Синод за разрешение за печат от пенсионирания инспектор на Нижинския лицей Пилип Морачевски. За да попречат на отпечатването на преводите, анонимни лица, нарекли се „представители на киевското духовенство“, „се обърнаха“ към III отдел. В анонимния текст се говори за опасността от публикуването на украинския превод на Евангелието. От текста изглежда, че неговите автори допускат възможността за одобрение на украинския превод от Синода и протестират срещу него«считаем излишним доказывать и то, что допустив нелогичный и затейливый перевод Св. Писания на то наречие русское, которое по своему складу менее всего заслуживает это предпочтение, Св. Синод допустит историческую ошибку и что всяк, кто словом или делом будет способствовать этому опасному предприятию, может приобрести известность Герострата и скоро увидит оправдание на опыте той благоразумной сентенции, что малая ошибка бывает причиной великих бед».
Изследователите обръщат внимание на факта, че анонимните лица са се обърнали към Охранката, а не към Синода, и предполагат, че инициаторът на жалбата е киевският генерал-губернатор Николай Анненков, тъй като ръкописното му обръщение към ръководителят на жандармите княз Василий Долгоруки сто процента съдържание съвпада с текста на анонимния автор: „Постигайки превода на Светото писание на малоруски език, привържениците на малоруската партия ще постигнат, така да се каже, признаване на независимостта на малоруския език и тогава, разбира се, те няма да спрат дотук и въз основа на отделността на езика ще предявят претенции за автономия на Малорусия“ «Добившись же перевода на малороссийское наречие Священного Писания, сторонники малороссийской партии достигнут, так сказать, признания самостоятельности малороссийского языка, и тогда, конечно, на этом не остановятся и, опираясь на отдельность языка, станут заявлять притязания на автономию Малороссии».
Още на 27 март 1863 г. Долгоруков информира за случая цар Александър II, който нарежда „да се разреши“ ситуацията около превода. В резултат на царската резолюция от 27 март Васил Долгоруков информира Петър Валуев за делото на украинофилите в писмо от 4 април, добавяйки писмо от Николай Анненков. В писмо от 17 юни Валуев информира Долгоруков, че „напълно споделя мнението“ на киевския генерал-губернатор.
Няколко дни по-късно Петър Валуев получи, независимо от III отдел, чрез докладващата му агенция за цензура, нов документ по украинския въпрос, който повтаря писмото на Николай Анненков и най-вероятно е бил инспириран от него. На 27 юни ръководителят на Киевската цензурна комисия Орест Новицки изпраща писмо до министъра на вътрешните работи въз основа на бележка от цензора на същата комисия Лазов, в което той информира, че неговият отдел е получил ръкописа "Притчі Господа нашого Ісуса Христа на українській мові розказані“ (от укр. —Притчите на нашия Господ Исус Христос, разказани на украински език)„Притчи Господа нашого Иисуса Христа на украинский мови росказани“ и изрази съмнение относно необходимостта от такова издание. Новицки твърдеше, че украинските ученици не трябва да четат Евангелието на украинскитъй като образованието в цялата Руска империя на рус. „производится на общерусском языке и употребление в училищах малороссийского наречия нигде не допущено“В писмото се посочва също, че на рус. «само возбуждение вопроса о пользе и возможности употребления этого (малороссийского) наречия в школах принято большинством малороссиян с негодованием. Они весьма основательно доказывают, что никакого особенного малороссийского языка не было, нет и быть не может, и что наречие их, употребляемое простонародьем, есть тот же русский язык, только испорченный влиянием на него Польши». „Общерусский язык“, по-нататък се казва, че за хората на рус. «гораздо понятнее, чем теперь сочиняемый для него некоторыми малороссами и в особенности поляками так называемый украинский язык. Лиц того кружка, который усиливается доказывать противное, большинство самих малороссиян упрекает в каких-то сепаративных замыслах, враждебных России и гибельных для Малороссии».
В заявленията си Новицки изразява загриженост относно увеличаването на броя на украинските публикации в началото на 1860-те години. и относно заплахата от „отделяне на малоруския народ“. Той също така отбеляза, че „цензурната позиция при разглеждане на подобни ръкописи [за народа] става по-трудна, тъй като в тях самата цел е достойна за осъждане, а смисълът и съдържанието, като правило, нямат нищо забранено.“ Той също така твърди, че поляците стоят зад украинското национално движениеВ края на писмото се посочва, че явлението малоруски сепаратизъм „е още по-тревожно и заслужава вниманието на властите, защото съвпада с политическите планове на поляците и почти съдържа корена на този план“.
Всички цитирани фрази, включително добре познатата „Нямаше особен малоруски език не е имало, няма и не може да има“«никакого особенного малороссийского языка не было, нет и быть не может», бяха прехвърлени в текста на циркуляра на Валуев без промени.
След това Валуев нареди да се подготви писмо от името на руския цар Александър II. Обръщайки се към царя относно украинските публикации, министърът предаде текста на Новицки, където той пише относно този случай. Той също така обърна вниманието на царя на факта, че докато преди само образованите класи на Украйна се интересуваха от произведения на украински език, напоследък те започнаха да се разпространяват и сред по-малко образованите класи«произведения на малороссийском языке имели в виду лишь образованные классы Южной России, ныне же приверженцы малороссийской народности обратили свои виды на массу непросвещенную». Валуев предложи да се разгледа въпросът за издаването на украински книги за народа заедно с министъра на народното образование, главния прокурор на Св. Синод и шеф на жандармите. Още преди началото на дискусията министър Валуев чрез имперския отдел за цензура временно спря печатането на учебна и религиозна литература на украински език, можеше да се печата само художествена литература«позволялись к печати только произведения на малороссийском языке, принадлежащие к области изящной литературы; пропуск же книг на том языке религиозного содержания, учебных и вообще назначенных для первоначального чтения народа приостановится до разрешения настоящего вопроса». Александър II налага положителна резолюция«Высочайше повелено исполнить. С.-Петербург, 18 июля 1863»
Опити за съпротива Няколко дни преди подписването на циркуляра Николай Костомаров във вестник „Ден“ опровергава измислиците за солидарността на украинофилите с поляците. Той също така се опитва да сведе въпроса само до намеренията за преподаване на украински език в началното училище. Тази реч Костомаров, както и аудиенцията на украинофилите при министъра на вътрешните работи Пьотр Валуев, не дава резултат. Валуев в дневника си на 28 юли 1863 г. само цинично и унизително отбелязва: „28 юли [1863 г.]. Сутринта на обяд. Тогава имах няколко души, включително [Николай] Костомаров, който е много обезпокоен от спирането на популярни публикации на хохлятски диалект [във връзка с приемането на Валуевския циркуляр]. Меко, но директно и категорично му съобщих, че взетата мярка остава непроменена“
Въвеждане на циркуляра На 12 юли циркулярът е одобрен от император Александър II и на 18 юли е изпратен на Пьотр Валуев за изпълнение от цензурните комитети в Киев, Вилнюс, Рига, Одеса и Санкт Петербург, както и от отделни цензори в Казан и Дерпт. Оттогава цензурата често забраняваше издаването на всякакви украински книги, така че след 8 години, според историка Николай Костомаров, украинската литература в границите на Руската империя фактически престава да съществува.
Оберпрокурорът на Синода и началникът на жандармерията подкрепиха циркуляра, писмото на последния съдържаше само една фраза: „Не намирам нито полза, нито необходимост в печатането на книги на малоруски език, предназначени за простолюдието“«Я в печатании книг на малороссийском языке, предназначаемых для простонародья, не нахожу ни пользы, ни необходимости».
Последствия Инхибиращият ефект на Валуевския циркуляр за украинците беше осезаем. Ако през 1860 – 1863 година излизат от печат 114 заглавия на книги на украински език, след което през 1864 – 1869 г. година този брой е намалял до 24 заглавия.
Циркулярът беше удар за всички украинофили като цяло, но изследователите „разпознават“ няколко конкретни имена в неговите редове. Това са Володимир Антонович (лидер на движението на хломоманите), Николай Костомаров (организирал издаването на евтини книги на украински език за народа) и Пилип Морачевски (представил превода на Новия завет за разглеждане). Изследователите смятат делото на Морачевски за най-опасното за империята по това време, тъй като преводът на Евангелието на жив украински език, в случай на широкото му разпространение, би допринесъл за растежа на украинското национално самосъзнание в селска среда.
В Украйна неделните училища престават да работят, работата в организациите отслабва, някои от чиито членове са арестувани и заточени, като Александър Кониски и Павло Чубински, в северните провинции на Руската империя, а някои под влияние на публични обвинения на украинофилите в сепаратизъм и полицейските репресии срещу тях напуснаха обществената работа.
Валуевският циркуляр, който не само запазва силата си дълго време, но всъщност определя подхода на Руската империя към украинския въпрос до края на века и получава своето развитие в Емския указ от 1876 г.., имаше много негативни последици за руско-украинските отношения. Той също така допринесе за изтичането на украински активисти от Руската империя към Галиция, което повлия на изхода от борбата между проруските и антируските ориентации сред галицките русини и скоро превърна Галисия в украинския културен ПиемонтHimka J.-P. The Construction of Nationality in Galician Rus’: Icarian Flights in Almost All Directions. Доповідь на III конгресі МАУ. Харків, 1996.