Торино (на италиански: Città di Torino), столица на региона Пиемонт в Северна Италия, притежава повече от две хилядолетия история, чиито следи са разпознаваеми и днес в неговите паметници, улици, площади и подземни структури.
Таврините и Римската империя Митовете разказват, че Фаетон – син на бога на слънцето Хелиос, загива, поразен от мълнията на Зевс, и пада от колесницата си във водите на река Еридан – днешната река По. Именно на нейните брегове, според легендата, възниква първият зародиш на града.
Най-ранните сведения за заселване в региона на днешен Торино датират от III век пр.н.е. Първите обитатели са келтско-лигурски племена, известни като „таврини“Tito Livio, Ab urbe condita XXI, 38, които напускат планинските райони и се установяват по поречието на По. Често бъркани с тавриските, таврините основават редица селища, сред които и Тавразия – предшественика на Торино.
В периода между II и I век пр.н.е. таврините сключват съюз с Рим. Макар да не получават пълно римско гражданство, те се ползват с римска защита и постепенно развиват по-устойчива социална структура, в която земевладелските елити придобиват водеща роля. През 89 г. пр.н.е., като признание за тяхната вярност към Рим във войната срещу италийците, Гней Помпей Страбон им предоставя ограничена форма на гражданство (latinitas), а пълните граждански права (civitas) се прилагат само за избраните магистрати. В този период се разпространява латинският език и започва аграрната центуриация.
По време на Втората пуническа война Ханибал прекосява Алпите през есента на 218 г. пр.н.е., разгромява римляните и опожарява множество селища, включително и Тавразия.
През 58 г. пр.н.е. Юлий Цезар разполага военен лагер под името „Юлия Тавринорум“ (Julia Taurinorum) при сливането на реките По и Дора Рипария, намиращо се на стратегическа точка по римския път Виа Галика.
Официално началото на град Торино е поставено около 28 г. пр.н.е.., когато Октавиан Август основава там втора колония под името „Августа Тавринорум“ (Augusta Taurinorum). Колонията има формата на правоъгълник с размери 670x760 м, ограден от защитни стени и разделен на 72 insulae. Градът разполага с театър, калдаръмени улици, акведукт, канализация, храмове и обществени сгради. Укрепленията включват четири градски порти:
Порта Претория (Porta Praetoria) (според някои Порта Декумана), разположена на изток-югоизток. В течение на времето е включена в Палацо Мадама на Пиаца Кастело. Неин късносредновековен наследник е Порта Фибелона, отворена на юг от източния римски достъп; Порта Принципалис Декстера (Porta Principalis Dextera), на север-североизток, наричана още Порта Палатина или Доранеа, най-запазената благодарение на намесата на Алфредо д'Андрате през 1901 г., намира се в района на Порта Палацо; Порта Принципалис Синистра (Porta Principalis Sinistra), на югозапад-юг, наричана още Порта Мармореа, незапазена; Порта Декумана (Porta Decumana) (според някои Порта Претория), на запад-северозапад, наричана още Порта Сегузина през Средновековието, незапазена.
Християнизация и варварски нашествия По време на гоненията срещу християните, провеждани от император Максимиан в Пиемонт около 290–300 г., в Торино са издигнати малки храмове, посветени на мъчениците Авентор, Октавий и Солутор – римски войници от Тиванския легион. Тези ранни християнски светилища се намират в района, където по-късно е построена Катедрала „Св. Йоан Кръстител“.
След победата на Константин I Велики над Максенций през 312 г. в битка, известна като „Битката при Торино“ и състояла се на около 20 км западно от града, гоненията срещу християните прекратяват.
Първият християнски епиграф в Торино датира от 341 г., когато в града вече съществуват две църкви, изградени върху мястото на по-стари езически храмове от римската епоха – на Юнона (на днешната улица „Гарибалди“) и на Диана (на ул. „Порта Палатина“).
През IV – V век колонията е подложена на варварски нашествия от далмати, сармати, готи и алемани. В края на V век бургундите, предвождани от Гундобад, опустошават Северна Италия, а Торино изпада в упадък.
След победата на остроготския владетел Теодорих над Одоакър през 493 г. започва период на възстановяване. Между V и VI век градът се утвърждава като важен религиозен център, а неговата епархия обхваща територията на Ивреа, Асти, Алба, Акви, Албенга и Амбрюн. Първият засвидетелстван епископ на Торино е Свети Максим (ок. 415 г.), почитан както от католическата, така и от православната църква. Той основава катедралата, в която през 398 г. се провежда значим синод на епископите от Галиите. Първоначалната църква е разпознаваема в Базиликата на Спасителя в района на днешната катедрала „Св. Йоан Кръстител“. Тя, заедно с още две базилики – на Св. Йоан и на Св. Мария – е разрушена през XV век за изграждането на съвременната катедрала.
Под властта на лангобардите: Херцогство Торино
След края на Готската война (535 – 553), водена между Византийската империя и остготите, Торино преминава под византийска власт. Византийското управление в региона е краткотрайно: през 569 г. градът е завладян от лангобардите, които го превръщат в център на обширното Херцогство Торино. То до голяма степен съвпада с границите на църковната епархия и се превръща във важна опорна точка на Лангобардското кралство в борбата си срещу франките.
Първият и най-известен херцог е Агилулф, който след смъртта на крал Аутари (590) завладява престола и се жени за вдовицата му Теодолинда. По нейно желание Свети Йоан Кръстител става покровител на Торино. След смъртта на Агилулф Теодолинда е регентка на сина им Адалоалд. Срещу усилията ѝ за налагане на католицизма се обявява зет ѝ – арианецът Ариоалд, който през 624 г. вдига въстание, а след 1-2 години става трети херцог на Торино и крал на Италия. Той поддържа добри отношения с папа Онорий I и балансира между католици и арианци, като премества столицата на кралството в Павия.
След него за кратко управлява Гарибалд, за когото Павел Дякон съобщава, че е изпратен като пратеник при крал Годеперт от херцога на Беневенто Гримоалд I, за да посредничи в конфликта му с брат му Перктарит (661). Вместо това Гарибалд убеждава Гримоалд да свали двамата братя и да заеме трона. След завръщането си в Торино той става жертва на нападение.
Няколко години по-късно новият херцог на Торино Рагимперт – син на Годеперт – успява да победи законния престолонаследник Лиутперт, представител на династията на Агилолфингите, в битката при Новара. Той умира след едва една година управление (701), оставяйки престола на сина си Ариперт II – пети и последен херцог на Херцогство Торино и крал на Италия. Ариперт II управлява в мир, но е победен от крал Лиутпранд през 710 г.
От този период в района на Торино са запазени археологически следи, включително некрополите в квартал „Ница Милефиори“ и в Коленьо, както и топоними като името на хълма Суперга.
Под властта на франките и на Маркграфство Ивреа
През 773 г., след победата над лангобардите и крал Дезидерий, армията на Карл Велики влиза в Торино. Градът не оказва съпротива и Карл назначава свои представители, превръщайки го във франкско графство със същите граници като предишното херцогство. Торино става столица на каролингска провинция (comitatus), простираща се до склоновете на Гран Парадизо и Мон Сени.
През 818 г., по нареждане на Лудвиг Благочестиви епископ на града става Клавдий, известен със своите иконоборчески позиции. На 25 май 825 г. император Лотар I обнародва капитуларията от Кортеолона,HLOTARII, Constitutiones Olonnenses. A. 825, в Monumenta Germaniae Historica, Leges, II, с. 248-250Ludovico Antonio Muratori, Rerum Italicarum Scriptores, parte II, tomo I, с. 151 с което се създават имперските школи. Освен в Павия, столицата на Кралство Италия, в Торино също функционира школа по право, реторика и свободни изкуства, продължаваща традициите на правната школа, основана от император Теодосий IProspero Balbo, Memorie della Reale Accademia delle scienze di Torino, Torino 1825, с.211-213T. De Partouneaux, Storia della conquista di Lombardia fatta da Carlo Magno e delle cagioni che mutarono nell'alta Italia sotto Ottone il Grande - La dominazione francese in dominazione germanica, Milano, 1842, Epoca prima, Libro II, Capitolo IV, с. 136.
През 888 г., със свалянето на Карл Дебели, градът престава да бъде под прякото управление на Каролингите и за кратко време преминава под властта на различни ммаркграфски династии от Ивреа – Анскар I, Адалберт I, Беренгар II и Адалберт II. Частичната власт над Торино има абатът Хуго от Новалеза, един от синовете на Карл Велики, има и абатът Хуго от Новалеза, син на Карл Велики, който през 906 г. премества мощите на св. Валерик в църквата „Свети Андрей“ (бъдещо Сантуарио дела Консолата), за да ги защити от набездите на сарацините.
Маркграфство Торино
Около 940 г. кралят на Италианско кралство Хуго I Арлски назначава в Торино нов маркграф – Ардуин Голобради, с което се поставя началото на Маркграфство Торино (т. нар. „Ардуинова марка“) и на династията на Ардуините, управлявала областта около век и половина. След него следват още девет маркграфове: Оделрик Манфред I, Оделрик Манфред II, Аделхайд от Суза, Херман IV Швабски, Хайнрих Монфератски, Ото I Савойски, Петър I Савойски, Амадей II Савойски и Фридрих I от Монбелиар – последният маркграф, починал през 1091 г. През този период Торино укрепва своята централна роля, включително чрез контрола върху ключови пътища като участъка на поклонническия маршрут Виа Франчиджена във Вал ди Суза към прохода Мон Сени.
В средата на XI век маркграфиня Аделхайд от Суза се омъжва за граф Ото I Савойски, с което се поставя началото на савойското влияние в региона. След изчезването на династията на Ардуините към края на XI век в града се утвърждава властта на епископа и виконтите, а Торино се превръща в арена на съперничество между различни благороднически родове.
Хумберт II Савойски, шести граф на Савоя, наследява титлата „маркграф на Торино“, но не успява да завладее града. Неговите наследници продължават да претендират за власт над Торино, сблъсквайки се с имперската опозиция.
XII – XIII век През 1136 г. Торино е завладян от император Лотар III, който прогонва графа на Савоя Амадей III и предоставя на гражданите широки свободи под закрилата на Империята и в рамките на епископската власт. През 1137 г. Амадей III прави опит да си върне града, но среща съпротивата на епископ Ариберт. Император Фридрих I Барбароса подкрепя епископската съпротива срещу Савоя и през 1159 г. предоставя на епископа пълно господство над Торино и неговата територия, с цел премахване на стремежите на савойските графове към Маркграфство Торино.
Мирният договор от 1235 г. цели да прекрати дългогодишния конфликт между Торино и савойските графове, но след поражението на Ломбардската лига при Кортенуова (1237) в града е наложено управлението на имперски капитан. През 1248 г. Фридрих II предоставя феодалната власт над Комуна Торино на Томас II Савойски, опитвайки се да спечели благоволението на Савойската династия. След смъртта на императора Томас II се жени за Беатрис Фиески – племенница на папа Инокентий IV, което значително увеличава политическата и военната му власт и води до конфликт с Република Асти (т. нар. „Свободна комуна на Асти“) След година на военни действия Томас е победен и пленен при Монтебруно (1255), а Торино преминава под властта на Асти.
През 1270 г. Торино е принуден да признае господството на Шарл I Анжуйски, граф на Прованс и крал на Сицилия. Между 1276 и 1280 г. Торино е под властта на маркграф Вилхелм VII Монфератски, когато римската Порта Претория е включена в укрепленията на замъка на днешния площад „Кастело“.
През 1280 г. Томас III Савойски принуждава Вилхелм VII да му върне града, с което се слага край на Комуна Торино, съществувала век и половина.
Господство на Савоя-Ахая