Алберто ди Джусано () са серия леки крайцери на италианския флот от времето на Втората световна война. Всичко от проекта за флота са построени 4 единици: „Алберто ди Джусано“ (), „Алберико да Барбиано“ (), „Бартоломео Колеони“ () и „Джовани деле Банде Нере“ (). В специалната литература са известни и като „Кондотиери А“ (Condottieri A). Имената на корабите са в чест на знаменити кондотиери. Всички кораби загиват в хода на Втората световна война.

Тяхното последващо развитие стават „Кондотиери B“ (Condottieri B) – крайцерите от типа „Луиджи Кадорна“.

История на създаването След Първата световна война крайцерските сили на италианския флот се намират в лошо състояние. Към относително съвременните леки крайцери може да се причислят само три крайцери-скаути: „Куарто“, „Нино Биксио“ и „Марсала“. Тези неголеми кораби са въоръжени със 120 mm оръдия, прекалено слаби по мерките на 1920-те години за крайцерите, а фактически боеспособен сред тях е само „Куарто“. Не се подобрява положението и от предаването на Италия на 5 крайцера от състава на австро-унгарския и германския флотове – всички тези кораби са много силно амортизирани.

По мнение на тогавашните италиански тактици, на леките крайцери трябва да се възлагат следните задачи: Лидиране на разрушителите; Борба по комуникациите; Участие в блокадни действия; Охрана на линейните сили на флота; Носене на дозори; Разузнаване.

В този период основен потенциален противник на Италия се смята Франция и развитието на италианския флот върви с оглед френските военноморски приготовления. Към края на Първата световна война френския флот въобще няма бързоходни крайцери, но през 1926 г. французите въвеждат в строй своите първи съвременни леки крайцери от типа „Дюге Труен“ в количество три единици. Изпитвайки остър дефицит за средства, командването на френския флот стига до решението да се строят много големи разрушители, наречени във Франция контраминоносци, а в другите страни лидери. Тези кораби не са предназначени за лидиране на разрушителите, а трябва да действат в еднородни съединения и да изпълняват функциите на леките крайцери. В периода 1926 – 1931 г. френския флот получава 12 контраминоносеца от типовете „Ягуар“ и „Гепард“. Те носят по пет оръдия калибър 130 mm или 138 mm и са доста по-силни от италианските разрушители, а италианските крайцери значително превъзхождат по скорост.

Командването на италианския флот решава да даде асиметричен отговор на тези военни приготовления. Поставена е задачата да се създаде бързоходен кораб, не отстъпващ на френските лидери по скорост, но значително превъзхождащ ги по огнева мощ. Съгласно тогавашната италианска класификация, тези кораби трябва да се именуват „есплоратори“ – разузнавачи (). Тъй като италианския флот също не разполага с големи финансови средства, новият проект трябва и да е максимално евтин. Следва да се отбележи, че проекта се развива в русло характерно за италианското корабостроене тенденция – приоритет на скоростните качества в ущърб над всичко останало.

Работите се водят със силите на „Военноморски комитет за проектиране“, под ръководството на генерал-лейтенанта от корпуса на военноморските инженери Джузепе Виан. Изначално корабите се наричат „37-възлови скаути“. Водоизместимостта им се определя около 5000 – 6000 тона, въоръжението е от осем 152 mm оръдия. Това трябва да осигури решаващо огнево превъзходство над френските лидери. Поставя се и задачата да се получи скорост минимум с 4 възела повече, отколкото на крайцерите на вероятните противници, което се предполага, че ще позволи на новите кораби да избягат от по-силния противник. Изискванията към далечината на плаване и мореходноста са традиционно умерени. При толкова ограничена водоизместимост и изисквания за скорост и въоръжение броневата защита е жертвана.

Италианският флот желае да получи шест крайцера от този тип, но финансовите проблеми позволяват да се отделят пари само за четири единици. Всички те влизат в строй през 1931 г. Всеки кораб струва 59,17 милиона лири.

Конструкция Корпус и архитектура

Конструкцията на корпуса е изцяло заимствана от лидерите тип „Навигатори“, но е пропорционално увеличена. Отношението дължина на корпуса към ширина надвишава 10:1 и е характерно по-скоро за разрушителите, отколкото за крайцер. Обводите на корпуса са прекалено остри. Носът на крайцерите има вече остарялата към това време права форма с леко издаден таран. Схемата на набора на корпуса е смесена – надлъжния набор е използван в района на двойното дъно и до платформите, по-горе се използва напречен набор. Част от шпангоутите е усилена. Въпреки това конструкцията на корпуса се оказва преолекотена, което отрицателно влияе на здравината му. За компенсация на този недостатък са направени две надлъжни прегради. Освен това, има 15 напречни прегради, които делят корпус на 16 водонепроницаеми отсека.

Крайцерите не може да се нарекат устойчиви артилерийски платформи. В щорм кренът достига 27° – 30°, което прави управлението на кораба и живота на личния състав много трудни задачи.

Въоръжение Артилерия на главния калибър Желаейки да получат решаващо огнево превъзходство над френските лидери, командването на италианския флот решава да постави на новите крайцери 152 mm оръдия с подобрена балистика. Фирмата „Ансалдо“ разработва оръдията Ansaldo Mod. 1926 с рекордни показатели – 50 kg снаряд се изстрелва с начална скорост от 1000 m/s. Обаче скоро става ясно, че живучестта на тези оръдия е крайно малка. Балистиката на стволовете чувствително се изменя даже в процеса на една стрелба.

В опита си да поправи ситуацията италианския флот приема на въоръжение по-лек снаряд с маса 47,5 kg, а началната скорост е снижена до 850 m/s. Това решава проблема с износа на стволовете, но кучността на стрелбата си остава, както и преди, ниска. Високата степен на разсейване на снарядите е свързан с два фактора: 1) Стволовете са разположени в една люлка и прекалено близко – едва 750 mm. В резултат, изстреляните със залпа снаряди променят своите траектории от потоците на обтичащия ги един друг въздух. 2) Италианската промишленост прави боеприпасите с голям допуск в теглото на снарядите и зарядите. Така, артилерията на главния калибър на крайцерите от типа „Алберто ди Джусано“ се оказва неудовлетворителна.

Боезапасът съставлява по 140 снаряда на оръдие, бронебойни и фугасни. Във военно време той се увеличава до 210 снаряда на оръдие. Максималният брой 152 mm снаряда в погребите може да достига 1800 за целия кораб.

Артилерия на крайцерите от типа „Алберто ди Джусано“оръдие152,4 mm/53 Ansaldo Mod. 1926 100 mm/47AA OTO Mod. 1928 40 mm/39 Vickers-Terni Mod. 1915 20 mm/65 Breda Mod. 1935калибър, mm 152,4 100 40 20дължина на ствола, калибри 53 47 39 65маса на оръдието, kg 7340 2000 852 72скорострелност, изстрела/минута 5 8 – 10 100 240ъгли на насочване −10°/45° −5°/+80° −5°/+80° −10°/+100°тегло на снаряда, kg 50 13,8 0,9 0,134начална скорост, m/s 1000 880 610 840максимална далечина на стрелбата, m 28 400 15 240 4475 2500

Универсална артилерия

Универсалният калибър е представен от три сдвоени установки, разработени от инженера-генерал Еудженио Минизини, в които има 100 mm оръдия OTO Mod. 1928. Това оръдие е разработено на базата на чешкото 100 mm оръдие Skoda 10 cm/50(oa), с което в годините на Първата световна война са въоръжавани крайцерите и разрушителите на австро-унгарския флот. Две установки са поместени побордно в средната част на кораба, третата е в диаметралната плоскост, близо до кърмата.

Оръдието има лайнеров ствол и клинов затвор. Зареждането е унитарно, с помощта на пневматичен досилател. Живучестта на ствола на оръдието е 500 изстрела. Сдвоената установка тежи 15 тона, снабдена е с 8 mm броневи щит и има уникална конструкция, при която с увеличението на ъгъла на възвишение на оръдията се изменя височината на цапфите. Боезапасът в мирно време съставлява 2400 снаряда, във военно може да бъде увеличен до 3600 снаряда. Управлението на огъня на универсалната артилерия се осъществява от централния пост за управление на универсалната артилерия. Данните постъпват от два командно-далекомерни поста, снабдени с 3-метрови далекомери. Скоростите за насочване на установките са невисоки и съставляват 13 °/s по хоризонталната плоскост и 7 °/с във вертикалната. В началото на Втората световна война това вече не съответства на изискванията за борба със скоростни самолети.

Независимо от това, 100 mm оръдия OTO Mod. 1928 са основното зенитно средство за далечен бой на всички италиански крайцери, както на леките, така и на тежките, а също са поставяни на съветските крайцери „Червона Украйна“, „Красний Крим“ и „Красний Кавказ“.

Лека зенитна артилерия Леката зенитна артилерия е изначално представена от два 40-милиметрови автомата Vickers-Terni Mod. 1915. Те се намират отстрани на бойната рубка. Това оръдие представлява италианска версия на британския автомат Vickers QF 2 pounder Mark II. От своя прототип италианското оръдие се отличава само с използването на магазинно подаване вместо лентъчно. Към началото на 1930-те години оръдието е остаряло. Прекалено ниската начална скорост на снаряда ограничава ефективната далечина на стрелбата, а самият автомат е много ненадежден. При техническа скорострелност от 200 изстрела/минута, се препоръчва да се изстрелват не повече от 50 снаряда за минута, поради опасност от засечки.

Очевидната остарялост на Vickers-Terni Mod. 1915 и уроците от Гражданската война в Испания, водят до замяната на 40-милиметровите автомати с 20-милиметровите сдвоени установки Breda Mod. 1935. Те на корабите са четири – две на мястото на 40-милиметровите автомати и две на кърмовата надстройка.

Брониране Защитата на новите крайцери се оказва столкова „лека“, че може да се оцени като несъществуваща. В италианския флот корабите от този тип получават ироничното прозвище „Мултфилмите“ () – каламбурът намеква на думата „картон“ (). При конструирането на броневата защита е използвана прогресивната, по принцип, идея за разсеяното брониране. Но дебелината на броневите прегради е съвсен недостатъчна. Бронираният пояс започва от 28-ия шпангоут и завършва при 173-тия шпангоут. Неговата дебелина в средната му част съставлява 24 mm, по краищата – 20 mm. Бронята на пояса е от ванадиева стомана. Поясът се затваря с 20 mm траверси. Зад броневия пояс, примерно на два метра от борда, върви противоосколъчна преграда, с дебелина 18 mm. На пояса отгоре е броневата палуба с дебелина 20 mm от хромникелова стомана. Краищата на крайцерите са незащитени.

Кулите на артилерията на главния калибър са защитени от броня с дебелина 23 mm. Бойната рубка има дебелина на бронята от 40 mm, командно-далекомерните постове са защитени от 25 mm броня. Общото тегло на бронирането на крайцерите от типа „Алберто ди Джусано“ съставлява 531,8 тона, от тях за вертикалното брониране отиват 290,8 тона, а за хоризонталното 241 тона. Това съставлява 11,3 – 11,5% от стандартната водоизместимост. Дебелината на бронята е съвсем недостатъчна – тя се пробива от бронебойните снаряди среден калибър на всички реални дистанции на боя. Редица италиански историци на флота предполагат, че тези крайцери фактически въобще нямат броня.

Енергетична установка Крайцерите от типа „Алберто ди Джусано“ имат двувална паротурбинна енергетична установка, разработка на компанията „Белуцо“. всеки турбозъбчат агрегат включва в себе си турбина високо налягане, турбина ниско налягане и турбина за задния ход. Пара турбините получават от шест котела тип „Яроу“. Установката е поместена по ешелонен принцип, което трябва да повиши нейната живучест. Заедно с това, прекалено тесният корпус кара разположението на котлите да не е по двойки, както обикновено е при големите кораби, а един зад друг, в диаметралната плоскост. Проектната мощност на двете турбини трябва да бъде равна на 95 000 к.с., фактически тя съставя 100 000 к.с. Енергетичната установка се оценява като прекалено лека и крехка.

На изпитанията крайцерите чупят рекордите за скорост един след друг. Показани са следните резултати: