Ла Галисионер () са серия леки крайцери на ВМС на Франция от времето на Втората световна война. Всичко от проекта за флота са построени 6 единици: „Ла Галисионер“ (), „Жан дьо Виен“ (), „Жорж Лейг“ (), „Глоар“ (), „Марсейез“ () и „Монкалм“ (). Това са най-удачните и многобройни леки крайцери на френския флот. Тяхно последващо развитие трябва да станат крайцерите от типа „Де Грас“.

Разработка на проекта

След подписването на Римския пакт френският флот е принуден временно да прекрати строителството на тежки крайцери. Вместо това остава само да се развива линията на крайцерите от клас B по новата международна терминология, т.е. на леките крайцери. Идеята е развита в доклад на Техническия отдел на ВМС (), представен на 30 юни 1930 г. На основата на този доклад Морския генерален щаб () приема на 21 юли 1931 г. решението за построяване на леки крайцери за замяната на остарелия тонаж на флота. Тъй като цифрата на тонажа съставлява около 43 000 тона, а крайцерите искат да са колкото е възможно повече на брой, е прието решението са се ограничи тяхната стандартна водоизместимост в лимита от 7600 тона. При това предстои да се избяга от признатата за невярна концепция на „Емил Бертин“ и да се строят балансирани кораби. Определено влияние за разработката на проекта оказват и строящите се в Италия леки крайцери от типовете „Дука д'Аоста“ и „Раймондо Монтекуколи“, при проектирането на които италианските корабостроители се опитват за сметка на снижение на скоростта да подобрят броневата защита.

Формулирани са следните изисквания: Стандартна водоизместимост – 7600 тона, нормална – 8214 тона; Бордовата броня трябва да осигурява защита на дистанция 9000 метра от 138 mm снаряди, а на дистанция 14 000 метра от 152 mm снаряди; Въоръжението трябва да включва девет 152 mm оръдия в триоръдейни кули, четири 90 mm оръдия в сдвоени установки, четири сдвоени 37 mm зенитни автомата, осем големокалибрени картечници, а също и два тритръбни 550 mm торпедни апарата; Крайцерите трябва да носят по четири хидросамолета; Скоростта на хода се определя от 31 възела при нормално натоварване; Далечината на плаване трябва да съставлява 3000 мили на ход от 18 възела при нормален запас гориво и 4000 мили при максимален.

Направените изчисления показват, че на зададените показатели за защитеност ще съответстват 105 mm броневи пояс, 38 mm бронирана палуба и 20 mm бронева противоторпедна преграда. В хода на проектирането се издига предложението да се усили защитата за сметка на увеличение на дебелината на броневата палуба до 80 mm, а на противоторпедната преграда до 60 mm, но те водят до увеличение на стандартната водоизместимост до 9000 тона, което е признато за неприемливо.

На 29 септември 1930 г. Техническият комитет на Морския генерален щаб разглежда въпроса за избора на силовата установка. Предложена е, но после е отхвърлена оригинална идея с тривална движителна установка, като средния гребен винт трябва да се върти от електродвигател с мощност 1000 к.с., което ще осигури 7 възлова скорост. В крайна сметка, Техническия комитет склонява към двувална паротурбинна установка, тъй като това носи снижение на теглото и увеличение на далечината на плаване, при намаляване на броя на машинната команда, макар и да се откупва с цената на влошаване на бойната живучест. Съставът на енергетичната установка е утвърден на 29 април 1931 г.

Поръчките за първите два крайцера на серията са дадени през 1931 г. На 27 октомври 1931 г. на арсенала на Брест е поръчан „Ла Галисионер“, а на 12 ноември 1931 г. арсенала на Лориан получава поръчката за „Жан дьо Виен“. Строителството на още четири единици е определено в корабостроителната програма за 1931 г., съгласно която всички четири крайцера са поръчани на частни компании на 11 юли 1933 г. Следва да се отбележи, че сроковете за строителството при частните предприятия се оказват доста по-къси, отколкото за държавните: 48 – 55 месеца против 60 – 70.

Съществува версия, че флотът планира да построи и седми крайцер от този тип, който трябва да бъде поръчан според програмата за 1933 г. и да се казва „Шаторено“, но на 6 септември 1933 г. поръчката на кораба е отказана. Към строителството на леки крайцери се връщат едва през 1937 г., когато са отделени средства за проектиране на нова серия крайцери – типа „Де Грас“.

Конструкция Корпус и архитектура Като цяло, проектът „Ла Галисионер“ става развитие на крайцера „Емил Бертин“, но по-здрав и по-добре защитен. Корпусните конструкции са направени от висококачествена стомана с якост 50 kg/mm², бронята се произвежда от стомана с високо съпротивление с якост 80 kg/mm². Корпусът на крайцера има полубак, заемащ около 40% от дължината на кораба. Носов бълб няма, но корабът получава транцева кърма, което трябва да облекчи операциите с хидросамолетите. Корпусът е набран по надлъжната схема, напречният набор се състои от 175 шпангоута с шпация от 1 метър. Двойно дъно има на протежение на по-голямата част от корпуса, от 13-ия до 158-ия шпангоут. Корпусът се разделен на 15 водонепроницаеми отсека. Непрекъснатите палуби са две – първа и главна, освен това има една платформа, наречена долна палуба.

Височината на корпуса от кила до горната палуба съставлява на мидъла 10,32 m. Височината на полубака е 2,25 m, на форщевена – 2,27 m. При нормална водоизместимост форщевенът се извисява над водата на 7,89 m, ахтерхщевена – на 5,54 m. Метацентричната височина при нормална водоизместимост се равнява на 1,1 m. Крайцерите от типа „Ла Галисионер“ се смятат за доста мореходни кораби. Даже при скорости над 30 възела те нямат вибрации и не дават големи пръски.

Разпределението на тегловите натоварвания при нормална водоизместимост изглежда по следния начин: маса, t в проценти Корпус 2681,25 32,5 % Брониране на корпуса 1080,75 13,1 % Брониране на артилерията 379,5 4,6 % Брониране, всичко 1460,25 17,6 % Въоръжение 1278,75 15,5 % Машинна установка 1369,5 16,6 % Оборудване и предмети на бита 1080,75 13,1 % Гориво 379,5 4,6 % Нормална водоизместимост 8250 100 %

Котвено устройство Крайцерите имат три постоянни котви на Байерс (две по десния и една по левия борд), 1400-килограмова кърмова котва и два анкера с маса 1140 и 890 kg.

Въоръжение Главен калибър Артилерията на главния калибър на крайцерите от типа „Ла Галисионер“ почти напълно повтаря „Емил Бертин“, с изключение на нейното подобрено брониране. При това това теглото на една кула нараства от 112 тона при „Емил Бертин“ до 172 тона при „Ла Галисионер“. Също са, в известна степен, увеличени ъглите на снижение на оръдията. Самите оръдия, конструкцията на кулите и системата за управление на огъня са неизменни. 152,4 mm оръдие M1930 е разработено на основата на 138,6 mm оръдия M1929, използвани на френските контраминоносци, и е предназначено специално за крайцерите от второ поколение. То има полуавтоматичен вертикален клинов затвор, въртящ се механизъм за зареждане, пружинен досилател. Спусковият механизъм е електромагнитен. Независимо от солидния калибър, оръдието има гилзово зареждане.

Артилерията на главния калибър е поместена в триоръдейни кули тип „Марин-Омкур“ образец 1930 г. Две кули се намират в носовата част на крайцерите, линейно-терасовидно, третата е на кърмата. Носовите кули имат ъгли на обстрел по 135° на борд, кърмовата – 145°. Самите оръдия са поместени в индивидуални люлки и имат ъгли на вертикално насочване от −7° до +45° за крайните кули и от −10° до +45° за издигнатата кула, но зареждането се осъществява при положение на стволовете от −5° до +15°. Насочването на кулите се осъществява дистанционно, с помощта на електрическа трансмисия. За доставка на боеприпасите всяка кула има по три снарядни и два зарядни елеватора. Общата вместимост на всички погреби съставлява 1500 изстрела за главния калибър, освен това, по седем изстрела могат да се съхраняват в кулите. В хода на войната крайцерите носят на борда си и по-голям брой боеприпаси, например, „Монкалм“ може да носи до 1850 изстрела.

Цикълът на стрелба съставлява 10 – 12 секунди, което е съгласувано с периода на люлеене на крайцерите. Това позволява да имат практическа скорострелност от 5 – 6 изстрела в минута на ствол. Максималната скорострелност сред крайцерите от типа „Ла Галисионер“ показва „Глоар“ на стрелби от 1938 г. – 9 изстрела в минута на ствол. През първите години на експлоатация, куполните установки на крайцерите страдат от множество неизправности, вследствие на което не могат да развият табличната си скорострелност. Така например, крайцерите от 4-та дивизия на учебни стрелби през 1939 г. показват средна скорострелност 3 изстрела в минута на ствол. Трябва да се преправят амбразурите на кулите с цел подобряване на тяхната херметичност. След това конструкцията на куполните установки започва да се оценява като напълно удачна.

Универсална артилерия Зенитната артилерия за далечен бой е представена от 90 mm оръдията M1926. Конструкцията на оръдията включва полуавтоматичен затвор и автоматичен досилател за снарядите, което с оглед на унитарното зареждане осигурява теоретична скорострелност от 15 изстрела в минута, но при ъгли на възвишение над 60° темпът на стрелба съществено се снижава поради трудности в зареждането. Осем такива оръдия са поставени в сдвоени установки образец 1930 г. Броневата защита на установките се свежда до 5 mm щитове. Поставянето на установките побордно е недостатъчно обмислено, вследствие на което те имат ограничени ъгли на обстрел по носа и кърмата. Имат ъгли на възвишение от −5° до +80°.

За 90 mm оръдия има четири типа снаряди: фугасес с ударен взривател; фугасен с дистанционен взривател; осветителен; трасиращ. Основно се използват първите два. Нормалният боезапас на крайцерите съставлява 2400 фугасни и 200 осветителни снаряда, максималната вместимост е 3060 снаряда. За ускорение на стрелбата около всяка установка има кранец за 60 първи изстрела.

Управлението на зенитния огън на 90 mm оръдия се осъществява дистанционно, от два командно-далекомерни поста, намиращи се на крилата на носовия мостик. Те имат 3-метрови или 4-метрови далекомера SOM. Данните за стрелбата се изработват от два комплекта прибора за управление на зенитния огън образец 1930 г. На практика системата се показва като ненадеждна и принуждава персонала на зенитните установки да води огън на самоуправление.

Лека зенитна артилерия В хода на проектирането се предполага, че крайцерите от типа „Ла Галисионер“ ще бъдат въоръжени с най-новите 37 mm зенитни автомати разработки на Шнайдер или Хочкис. Но изпитанията и на двете системи завършват неуспешно. В наличие има само 37 mm сдвоени полуавтоматични оръдия образец 1933 г. Считайки ги за неефективни, Морския генерален щаб предпочита да увеличи броя на 90 mm зенитки до осем, вместо планираните четири, а лекото зенитно въоръжение се ограничава до големокалибрени картечници.

Крайцерите носят по четири сдвоени установки R4 образец 1931 г., с 13,2 mm картечници „Хочкис“ образец 1929 г., разположени побордно, при носовата надстройка. Управлението на зенитно-картечния огън се осъществява с помощта на 1-метрови далекомери. Самата картечница е удовлетворително оръжие, макар и реалната му скорострелност да се снижава наполовина срещу техническата, заради използването на пълнителното подаване за 30 патрона. Обаче още в края на 1930-те години тя вече не съответства на задачите по борба с въздушни цели. Ограничената далечина на стрелбата и малкото разрушително действие на куршума не позволяват уверено да се нанасят решаващи повреди на атакуващите самолети преди използване на техните оръжия. Боевете на Втората световна война показват неефективността на големокалибрените картечници за защита на корабите.