Аристотел (, ) е древногръцки философ и учен, един от най-големите гении на Античността и е наричан „Баща на науката“. Ученик на Платон и учител на Александър Велики, Аристотел е сред малкото личности в историята, изследвали почти всяка тема, достъпна за своята епоха. В науката той изучава анатомия, астрономия, география, геология, зоология, метеорология и физика. Във философията той пише за естетика, етика, икономика, метафизика, политика, психология, реторика и теология. Занимава се още с образование, чуждоземни обичаи, литература и поезия. Съчиненията му са на практика енциклопедия на древногръцкото познание.
Биография
Сведенията за живота на Аристотел са ограничени и много подробности остават спорни или неясни. Писаните през Античността биографии често са спекулативни и съвременните изследователи приемат за безспорни само част от сведенията в тях.
Аристотел, чието име означава „най-добра цел“, е роден през 384 г. пр. Хр. в древногръцкия град Стагира на Халкидическия полуостров, откъдето идва прозвището му Стагирит. Баща му Никомах (fl. 375 г. пр. Хр.) е личен лекар на македонския цар Аминта III. Майка му се казва Фестия, дъщеря на лекар от град Халкида, остров Евбея. Той има брат Аримнест и сестра с името Аримнеста.
Сведенията за детството на Аристотел са оскъдни, но се предполага, че прекарва известно време в македонския царски двор. Баща му умира, когато той е още дете, и негов настойник става Проксен от Атарней, съпруг на сестра му Аримнеста.
Първоначално Аристотел е обучаван от Проксен, а когато става на около осемнадесет години, заминава за Атина, където продължава обучението си в Академията на Платон и остава там близо две десетилетия. Той напуска Атина около 347 г. пр. Хр. – според традиционната история, защото е недоволен от Спевсип, наследник на Платон начело на Академията, но е възможно да е заминал и още преди смъртта на Платон, опасявайки се от антимакедонските настроения в Атина. Връзката между възгледите на Аристотел и Платон е предмет на спорове. Докато някои изследователи смятат философията на Аристотел за постепенно еволюирала от възгледите на Платон, други я смятат за напълно несъвместима с правилното разбиране на платонизма.
След като напуска Атина, Аристотел отива заедно с Ксенократ при своя съученик Хермий, тиран на град Атарней в Мала Азия. През този период той пътува с Теофраст до остров Лесбос, където двамата изследват местната флора и фауна. В Атарней Аристотел се жени за Пития, осиновена дъщеря или племенница на Хермий, от която има дъщеря, също наречена Пития.
Малко след смъртта на Хермий през 343 г. пр. Хр. Аристотел напуска Атарней и по покана на македонския цар Филип II става учител на сина му, бъдещият Александър Велики, който тогава е на 13 години. В Македония той оглавява царската академия и преподава не само на Александър, но и на други благородници, сред които и бъдещите царе Птолемей и Касандър.
Не са запазени достоверни сведения за отношенията между Аристотел и Александър. Според някои автори Аристотел е вдъхновил бъдещите източни завоевания на Александър, а отношението му към света е силно етноцентрично. Той съветва ученика си да бъде „водач за гърците и деспот за варварите, да гледа на първите като на приятели и роднини, а към вторите да се отнася като към зверове или растения“. Други изследователи подчертават несъвместимостта между възрастта, характера и възгледите на двамата и отхвърлят каквото и да е взаимно влияние между тях.
През 335 г. пр. Хр. Аристотел отново е в Атина, където основава своята Ликейска школа, където преподава в продължение на 12 години. По това време съпругата му Пития умира и той живее с нейната бивша робиня Херпилис и вероятно има от нея син Никомах (ок. 325 г. пр. Хр.), който е философ, ученик на Теофраст и Аристип и пише Етика в шест книги и коментари към книгите по физика на баща си. Според някои източници има връзка и с бъдещия филолог Палефат.
Смята се, че по време на своя престой в Атина между 335 и 323 г. пр. Хр. Аристотел съставя много от своите съчинения. Той пише множество диалози, от които са оцелели само отделни фрагменти. Запазените текстове са главно трактати, повечето от които първоначално не са предназначени за публикуване, а да служат като помощно средство при преподаването. Най-значимите сред тях са „Физика“, „Метафизика“, „Никомахова етика“, „Политика“, „За душата“ и „За поетическото изкуство“.
Освен че работи в почти всяка област на познанието по това време, Аристотел има значителен принос към повечето от тях. От природните науки той изучава анатомия, астрономия, география, геология, ембриология, зоология, метеорология и физика. В областта на философията пише за държавно управление, естетика, етика, икономика, метафизика, психология, реторика и теология. Изучава също образованието, чуждестранните обичаи, литературата и поезията. Сборът от неговите съчинения представлява своеобразна енциклопедия на древногръцкото познание, като според някои изследователи Аристотел е последният човек в историята, който е знаел всичко, което е можело да се знае по неговото време.
В края на живота си Александър Македонски е обхванат от подозрения за заговор срещу него и отправя писмени заплахи към Аристотел. Философът публично изразява пренебрежението си към претенциите на Александър за божественост, а неговият роднина Калистен е екзекутиран за измяна. Според разпространена в Античността легенда, Аристотел има връзка с внезапната смърт на Александър, но за това няма надеждни доказателства.
След смъртта на Александър през 323 г. пр. Хр. в Атина се засилват антимакедонските настроения и Аристотел става една от техните мишени. През 322 г. пр. Хр. той е обвинен, че не почита боговете и заминава за имението на майка си в Халкида. Заявява, че няма да позволи атиняните да прегрешат два пъти пред философията, намеквайки за смъртната присъда на Сократ. По-късно същата година той умира от естествена смърт в Халкида.
Аристотел оставя завещание, в което иска да бъде погребан до съпругата си, а за главен изпълнител на волята си оставя своя ученик Антипатър. Школата му продължава съществуването си, като по негово желание ръководното място заема старият му приятел и ученик Теофраст.
Аристотеловото наследство Наследник на перипатетическата школа е Теофраст. От него оригиналните съчинения на Аристотел преминават в ръцете на Нелей и в следващите три века те остават недостъпни, докато в обращение влизат различни копия и имитации. В началото на новата ера оригиналите са издирени и издадени в Рим от Андроник Родоски.Христов И., Встъпителна студия към Категории, София: НиИ 1992, с. 12 – 3
В VI век, когато Римската империя окончателно запада, Боеций превежда на латински съчиненията, от които се състои т.нар. „Органон“. Едва в XII век започват да се появяват преводи и други текстове, като първоначално използват и арабските им версии. През Ренесанса излизат и първите преводи на местни европейски езици.
Авторитетът и популярността на Аристотел са причината за поява на множество псевдоаристотелови съчинения, писани на гръцки, арабски или латинскиSchmitt C. and Knox D., (eds.): Pseudo-Aristoteles Latinus. A Guide to Latin works falsely attributed to Aristotle before 1500, London: The Warburg Institute, 1985, ISBN 0-85481-066-8. Идентифицирането на автентичните текстове е трудно решим проблем, за който едва след края на XIX век бива установен консенсус.
Възгледи Логика
Аристотеловата „Първа аналитика“ се смята за първото изследване в областта на формалната логика, която остава доминираща в западната логика до развитието на математическата логика през XIX век. Столетия по-късно Кант твърди, че теорията на логиката на Аристотел напълно съответства на ядрото на дедуктивния метод.
Самият Аристотел твърди, че „по темата за съжденията“ не изхожда от „нищо с по-ранна дата, за което си струва да се говори“. В същото време Платон отбелязва, че синтаксисът е създаден преди него – от Продик, който проявява загриженост за точното използване на думите. Логиката изглежда произлиза от диалектика – ранните философи често използват в своите дискусии техники като довеждане до абсурд, но не стигат до истинско обяснение на логическите заключения. Дори Платон се затруднява с логиката – макар че има ясна представа за дедуктивния метод, той не успява да конструира на практика дедуктивна система, а разчита преди всичко на своята диалектика.
Платон смята, че дедукцията просто следва от предпоставките, така че се фокусира върху поддържането на солидни предпоставки, от които естествено да следват заключенията. Той разбира, че би било полезно да разполага с метод за получаване на заключения, но не успява да го развие. Най-добрият му опит в тази насока е развит в книгата „Софистът“.
Това, което днес е известно като „Аристотелова логика“, е наричано от самия Аристотел „аналитика“. Терминът „логика“ той използва за диалектиката. Повечето от трудовете на Аристотел вероятно не са запазени в първоначалния си вид, тъй като вероятно са редактирани от ученици и по-късни преподаватели. Текстовете му в областта на логиката са събрани в началото на I век в шест книги с общото наименование „Органон“: „Категории“ „За тълкуването“ „Първа аналитика“ „Втора аналитика“ „Топика“ „Софистически опровержения“
Редът на книгите, както и на текстовете, от които са съставени, не е сигурен. Списъкът е подреден от изследователите на Аристотел, като започва от основите, анализа на простите термини в „Категории“ и анализа на предпоставките и техните елементарни отношения в „За тълкуването“ и се стига до разглеждането на по-сложни форми, като съжденията (в двете „Аналитики“) и диалектиката (в „Топика“ и „Софистически опровержения“). Първите три трактата образуват ядрото на логическата теория в тесен смисъл – граматиката на езика на логиката и коректните правила за разсъждаване.
Има още една книга на Аристотел, невключена в „Органон“, която също се занимава с логиката – четвъртата книга на „Метафизика“.
Епистемология Както учителя си Платон, Аристотел в своята философия се стреми към универсалното. Неговата онтология обаче открива универсалното в специфични неща, които нарича същност на нещата, докато в тази на Платон универсалното съществува отделно от конкретните неща и представлява техен прототип или образец. По тази причина за Аристотел епистемологията се основава на изследването на конкретни явления и се издига до познание на същностите, докато за Платон тя започва с познание за универсалните форми (или идеи) и се спуска към познание за конкретното в дадена реалност. В известен смисъл методът на Аристотел съчетава индукция и дедукция, докато този на Платон е по същество дедукция от априорни принципи.
В Аристотеловата терминология „натурфилософия“ е дял на философията, изучаващ явленията на природния свят и включва подобласти, които днес бихме определили като физика, биология и останалите природни науки. В наши дни обхватът на философията е ограничен до по-общи или абстрактни области, като етика и метафизика, в които логиката играе водеща роля. Днешната философия като цяло изключва емпиричните изследвания на природния свят със средствата на научния метод. В същото време философските работи на Аристотел обхващат практически всички страни на интелектуалните изследвания.
В широк смисъл Аристотел поставя философията в контекста на разсъждението, което той също описва като „наука“, без да влага в този термин съвременния смисъл на научния метод. За Аристотел „всяка наука е или практическа, или поетическа или теоретическа“. Под практическа наука той разбира етиката и политиката, под поетическа – изследването на поезията и другите изкуства, а под теоретическа – физиката, математиката и метафизиката. Така ако логиката („аналитиката“) се разглежда като област, предхождаща философията, разделението на Аристотеловата философия би включвало: (1) логика; (2) теоретическа философия, включваща метафизика, физика и математика; (3) практическа философия; (4) поетическа философия.