Теорията за „вечния мир“ е създадена от Имануел Кант в края на XVIII век. Според него, както отношенията вътре в дадена държава могат да се регламентират разумно, за да се поддържа вътрешен мир, така и отношенията между хората от различните държави биха могли да се регулират разумно, за да се постигне външен мир. Кант смята, че морално-практическия разум ни задължава да изключим войните, като в противен случай би означавало, че трябва да се откажем от разума си и да се приравним с животните.
Кантовата теория изисква съгласуване между политика и морал. За тази цел има две възможности: или политиката да се подчини на морала; или моралът да се почини на политиката. Кант обаче добре осъзнава, че и двете неща са почти напълно неосъществими и говори за „вечния мир“ като нещо утопично. Все пак тази теория остава завинаги в историята на философията и става идеал към който човечеството да се стреми, дори след ясното осъзнаване за непостижимостта и.„Политологична мисъл от древността до наши дни“, Второ издание, Г. Янков, Университетско издателство „Стопанство“, София, 1999
Учението за вечния мир у Кант е неотменна част от цялата негова теоретическа и практическа философия и по-специално – от неговата философия на историята. В „Към вечния мир“ големият философ за първи път в историята на човешката мисъл разглежда идеята за вечния мир като философски проблем. Във връзка с тази идея са мислите му за правото на гражданите на държавата, за международното право и за правото на гражданите на света, които мисли съставляват съдържанието на неговата философска политика.
Идеята за един вечен мир е занимавала Кант много по-рано от написването на книгата „Към вечния мир“. За това свидетелстват почти всички по-малки негови произведения, излезли след прочутите три „Критики на разума“. Във всички тези произведения може да се проследи развитието на философско-историческата мисъл на Кант при разглеждането на човека като историческо и политическо същество. В действителност Кант е бил не само дълбок и абстрактен философ, както го разкриват „Критиките на разума“, но и първостепенен политически мислител и познавач на хората. С тези си мисли и познания той не е отстъпвал на съвременниците си по въпросите за войната и организирането на вечния мир в света; нещо повече – той ги е превъзхождал, защото те са били свързани у него с висок човешки идеализъм.
За Кант вечният мир, който е трябвало да следва така наречените мирни договори, не е празна идея, а дълг и следователно нравствена задача за политиците и държавниците, която може да се разреши само върху оосновата на едно всеобщо законодателство, уреждащо отношенията на гражданите в държавата, отношенията на държавите помежду им и отношенията на гражданите в една световна държава като съюз на държавите.
„Към вечния мир“ Могат да се правят само предположения за някаква връзка между този мир и написването на книгата, още повече, че сам Кант не казва никъде как е стигнал до мисълта за нея, какво го е накарало да разработи идеята за един вечен мир и едно особено съчинение.
Проблемът за вечния мир е бил разгледан преди Кант от Abbe Charles Irenee de St, Pierre (18 февруари 1658 – 29 април 1743) в книгата му Projet de paix perpetuelle entre les potentats de L` Europe. Излязла през 1713 г., тя е била посрещната с голям интерес от учените на своето време и е била преведена за кратко време на почти всички европейски езици. След това с този проблем са се занимавали Жан-Жак Русо (28 юли 1712 – 2 юли 1778) и филантропистите. По-специално внимание се отделя на Йохан Готфрид фон Хердер (25 август 1744 – 18 декември 1803), който е предизвикал голям интерес със своите мисли върху вечния мир. Че идеята за вечния мир е станала много популярна свидетелстват многото дружества и конгреси за мир, в които са вземали най-дейно участие учени, държавници и политици. Публикувани са били много статии в списания и отделни книги, в които са били обсъждани въпросите във връзка с изясняването и осъществяването на идеята за вечния мир.
При една такава обстановка в Европа се появява произведението на Кант „Към вечния мир“, което много бързо завладява умовете на всички, които са се интересували от вече така популярната идея за вечния мир, защото с философската разработка на основните въпроси на войната и мира то се отличавало напълно от всичко, което е било казано и писано дотогава.
Първото издание на „Към вечния мир“ е излязло 1795 г. и е било напълно изчерпано само след няколко седмици. Тъй като книгата продължава да се търси, това издание е било препечатано и излязло за втори път още същата година. Поради големия интерес през 1796 г. се появило ново, допълнено издание. Допълнението се състояло в една втора добавка към вече съществуващата добавка в първото издание : „Таен член към вечния мир“. Освен тези издания през 1796 г. се появило и едно издание на френски, излязло в същото издателство, което се погрижило и за първото и второто издание. Приживе на Кант излезли още две издания, в 1796 и 1797 г., които били копия на първото издание от 1975 г. запазен е и един препис от ръкописа на „Към вечния мир“, прегледан и допълнен от самия Кант с няколко забележки и добавки върху полето на страниците. Особеностите на езика и стила на Кант са запазени в „Към вечния мир“, макар и не така изтъкнато, както в трите Критики.
Като оформление книгата „Към вечния мир“ на Кант е разделена на две приложения, две секции и две добавки. Основната част е разработена във формата на мирен договор, което придава известен международноправен характер на изложените мисли. В шестте прелиминарни члена към вечния мир между държавите, с които започва изложението, Кант се занимава само с практически въпроси, които в основата си не се отличават много от въпросите, които определят духа и на редица съвременни мирни договори. Той не пренебрегва задълбочения теоретически анализ, за да задоволи някои моментни или въображаеми изисквания на приложението и не подценява изискванията на практиката, за да остане във висшите сфери на чистата философия. Същото важи и за следващите три дефинитивни члена към вечния мир, в които Кант се занимава по-обстойно с правото на гражданите на държавата, с федерализма като основа на международното право и с правото на гражданите на световната държава. След така разработените девет члена към вечния мир следват две добавки и едно приложение. Добавките, особено първата, отразяват най-вече учението на Кант за вечния мир като съставна част на неговата философия на историята. Първата добавка се занимава с въпроса за границите на вечния мир, като развива схващането за една всеобща история от философско-историческо гледище. Втората добавка съдържа критика на тайните членове към вечния мир изобщо, като се изтъква значението на мнението на философите по въпросите за воденето на войната и сключването на мира. Съчинението свършва с едно приложение, в което се разглежда и уточнява отношението между морала и политиката с оглед на вечния мир. Първата част има предвид причините, които пречат да се стигне до съгласуваност между тях, като обуславят по този начин непримиримия спор между морала и политиката. Във втората част се посочва пътят, по който този спор може да се преодолее и така да се стигне до съгласуваност между тях. Този път Кант определя според трансценденталното понятие за публично право.
Както се вижда, в това си произведение Кант разработва идеята за вечния мир в едно учение за вечния мир. Обстоятелството, че написва и издава книгата си през 1795 г., когато е бил сключен Базелският мир, не може да я определи като случайно изследване, като философски размишления върху войната и мира, които са го занимавали само между другото, без сериозна връзка с основните и други негови философски произведения. За Кант вечният мир, който е трябвало да следва така наречените мирни договори, не е празна идея, а дълг и следователно нравствена задача, която може да се разреши само на основата на едно всеобщо законодателство, на едно общо и задължително за всички публично право, което ще урежда отношенията на гражданите в държавата, отношенията на държавите помежду им и отношенията на гражданите в една световна държава.
Източници
Категория:Социални теории Категория:Социална философия