Елѐна е град в Северна България, област Велико Търново. Градът е административен център на община Елена, а районът около него е известен като Еленски балкан. Град Елена е планински курортБългарска академия на науките. Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“, том 5, стр. 1940, Елена. Книгоиздателска къща „Труд“, София, 2012 г.. По данни на НСИ в града живеят .
География Град Елена се намира на около 27 km югоизточно от областния град Велико Търново. Градът е разположен в хълмистата Еленска котловина, Средна Стара планина, в плитката долина на местната река Еленска, ляв приток на течащата източно от града Златаришка река. Надморската височина в центъра при сградата на общината е около 290 m. На север от града се издигат Еленските възвишения (Еленска планина, Еленски рид), на юг е Елено-Твърдишкивт дял на Стара планина. На около 6 km западно от Елена се намира язовирът Йовковци. На север-северозапад в града, в квартал Горни чукани, нависоко сред борови насаждения се белее сградата на бившето климатично училище, а на около 0,5 km от нея, извън града, е възвишението Бърдо (Чуканското бърдо) с надморска височина 672,2 m.
Климатът е умереноконтинентален с планинско климатично влияние; почвите са светли лесивирани и планинско-горски.Таксономичен списък на почвите в България според световната система на ФАО. Проф. д-р Нино Нинов. Лесивирани почви (Luvisols). „Кафяви планинско-горски почви (Cambisols)“. В землището на Елена са разпространени дъб, габър, бряст, глог. Среща се дребен дивеч, в по-високите части – ястреби и соколи.
През най-източната част на град Елена минава второкласният републикански път II-53, който води на север през селата Миндя и Мерданя, връзка с първокласния републикански път I-4, градовете Лясковец и Горна Оряховица до село Поликраище и връзка там с първокласния републикански път I-5 (Русе – ГКПП Маказа – Нимфея), а на изток и юг – през село Константин и старопланинския проход Вратник до град Сливен. Третокласният републикански път III-551 води от Елена на запад през село Плаково до връзка с първокласния републикански път I-5. Третокласният републикански път III-662 води от Елена на юг през Твърдишкия проход, град Твърдица, връзка с Подбалканския път и село Кортен до град Нова Загора.
Землището на град Елена граничи със землищата на: град Златарица и село Дединци на север; селата Беброво и Марян на изток; село Руховци на югоизток, село Буйновци на юг; село Тодювци на югозапад; селата Яковци и Блъсковци на запад.Кадастрална и специализирани карти > Към карта > Търсене на обекти. Подробно търсене (област, община, населено място). Търсене, мащабиране (с мишката, например).
В землището на Елена южно от града има микроязовир – „Опитно поле“ (поземлен имот с кадастрален идентификатор 27190.147.68).Кадастрална и специализирани карти > Към карта > Търсене на обекти. Ключови думи: вписване на кадастралния идентификатор → Търсене → двукратно щракване в маркираната площ → извежда се прозорец с информация за съответния поземлен имот. Справка към 04.05.2026.
Население Етническият състав на населението на град Елена по численост и дял на етническите групи според преброяването през 2011 г. е:
Етнически групи Численост Дял (в %)Общо 9434 100Българи 6753 71,58Турци 1339 14,19Цигани 574 6,08Други 26 0,28Не се самоопределят 78 0,83Не отговорили 664 7,04
Числеността на населението на град Елена по данните от преброяванията от 1934 г. насам се променя както следва:Национален регистър на населените места. Справка за населението на град Елена, общ. Елена, обл. Велико Търново. Справка към 03.05.2026.
Присъединени селища Следните селища (махали и село) са присъединени към града през 1971 г.Национален статистически институт. Национален регистър на населените места. Предшественици/източници на гр. Елена, общ. Елена, обл. Велико Търново:
История След Руско-турската война (1877 – 1878), по Берлинския договор 1878 г. градът – дотогава в Османската империя и с име Елена, попада в Княжество България.Електронна библиотека по архивистика и документалистика. Раздел: „Книги“. Речник на имената и статута на населените места в България (1878 – 2004). Автор: Николай Мичев. ЕЛЕНА (Справка към 4 май 2026.) В списъка на населените места по преброяването на населението на Княжество България на 1 януари 1881 г. населеното място е записано като „Елена“, град в община Елена, околия Елена, окръг Търново, с население 5611 души.Справки в Националния регистър на населените места, Списъци на населените места. Българско Княжество – Статистическо бюро. Списък на населените места (по преброяването на 1 януари 1881 г.). София, Държавна печатница, 1885; стр. 28 (34). Населено място: Елена г. Община: Елена. Околия: Елена. Окръг: Търново. Жители: 5611.
Градът е известен от 1430 г. с имената Стръмена и Еляна. През 18-и и 19 век е занаятчийски, търговски и културен център. Градът и еленчани са играли важна роля през Възраждането на България. В почти всяко важно събитие оттогава има участие на еленчани: във Велчовата завера (1835 г.) и в Търновското въстание през 1862 г.
Градът е имал 3 църкви. Първата е старата църква „Свети Никола“. Тя съществувала преди 16 век. В запазения от Дойно Граматик стар псалтир, „печатан във Венеция от Виченца, син на Божидар Вукович, войвода на Подгорица“ е записано: „Книгата се подарява на храма на църквата „Свети Никола“ в 1518 година от някой си Пера“. Още тогава храмът е книжовно хранилище – мост между Търновската книжовна школа и Елена. По предание се знае, че църквата е притежавала много стари ръкописни книги, писани на пергамент. Дори е имало специален свещеник, който е пазел книгите и ги раздавал за ползване. Храмът „Свети Никола“ бил единствен за еленските махали. Колибарите от тях извършвали религиозните обреди в своите черковища. Под вековен дъб се молели за дъжд и за берекет. Правили в деня на своите светии Свети Архангел, Свети Никола, Свети Илия богослужението. Стареят прикадявал сложената обща трапеза с тамян на счупена керемида вместо кадилница. Колибарите идвали в неделя да се черкуват в Еленската църква. Денят за черкуване ставал и пазарен ден. Така по-късно възникнали сборове-панаири, които ставали три пъти в годината и траели по три дни.
На 23 април 1800 година, Гергьовден, когато Елена е нападната от кърджалиите, църквата „Свети Никола“ била опожарена, а заедно с нея са изгорели и голяма част от книгите. Без разрешение еленчани се заемат да я възстановят. Изградили храма тайно, за 40 денонощия, като е вкопан в земята, за да не дразни поробителя. Обновена е в сегашния си вид през 1804 г. със средства на по-заможни граждани и труда на населението.
Ръководил строежа хаджи Иван Кисьов, внук на поп Петко Шейтана, който се явил в Цариград пред султанската майка със зелени класове в калмукан и издействал да бъде освободен Еленския край от данък житнина. Научил, че търновският управител ще нареди проверка дали еленчани строят църква без разрешение, хаджи Иван Кисьов разпоредил в една нощ да измажат стените с вар, размесена с дървени въглища, за да изглежда стара и опушена. Хаджи Иван посрещнал любезно пратениците, дал им по 30 златни рубета, посочил им сградата и казал: „Поздравете от мен войводата и му кажете, че еленчани не строят църква, а поправят стар беглишки харман“.
Външно църквата прави впечатление с крепостния си вид. Стените ѝ са каменни и дебели 1 метър, прозорчетата – с железни решетки, а това на олтара – като амбразура. Вратата е от дебели дъбови дъски, обковани с желязо и тежък, специално правен бравен механизъм. Покрита е с тежки каменни плочи. Църквата била осветена на Благовещение – 25 март 1805 година Каменен надпис, вграден вляво пред олтара, правен от „Дойно йерея“ разказва, че храмът е издигнат из основи, след като е бил изгорен от агарянски разбойници. Тежка е загубата от изгорелите пергаментни исторически ръкописи от книжовната съкровищница.
Поп Дойно Граматик е отбелязал имената на 12 ктитори, между които Стоян Михалев, бащата на Иларион Макариополски. Днес в книгохранителницата е сбирка от 340 старопечатни книги.
Църквата „Свети Никола“ е изографисана изцяло от известните през онова време еленски зографи Давид и Яков. Стенописите имат изключителна стойност и са обявени за паметници на културата от национално значение. Тук се намират образите на светите Методий Моравски, Георги Софийски Нови, Сава Сръбски и образът на Свети Климент Охридски, който има високи художествени достойнства. С голяма художествена стойност са дървеният иконостас и владишкият трон в църквата.
С разрешение на русенско-търновския управител Смаил ага бил издигнат нов параклис „Успение на Пресвета Богородица“ през 1800 година, преправян в 1813 година в по-солидна сграда. Но с течение на времето дървената постройка не задоволявала нуждите на селището. Еленчани замислили строеж на голяма църква. Ориентирали се да съборят Калето и използват материала от него. Към този акт пристъпили, за да не бъде настанен турски гарнизон в крепостта. Изграждането ѝ е дело на майстор Михо от махала Болерци, близо до Елена. Цялата постройка със солидното си изграждане и обработката на материала, художественото изпълнение на детайла и особено вътрешното пространствено решение е огледало не само на повишеното самочувствие на гражданите, но и на голямото строително майсторство и конструктивна смелост на майстор Михо. Този майстор е съвременник на Кольо Фичето, уста Генчо Кънев и не им отстъпва по въображение, план и изпълнение. Строежът е започнат през 1836 година, а е завършен през 1837 година, когато храмът е осветен на 28 август.
През 1861 година храмът е претърпял поправка, за което е оставен надпис на западната стена високо над корниза. Отделна постройка е кулата на камбанарията, изградена през 1912 година. През 1925 година църквата „Успение на Пресвета Богородица“ изгубва много ценно художествено творение – в пожара изгорял иконостаса. Новият иконостас е резбован от Георги Киров, а иконите са от еленския художник Христо Берберов.
Третата еленска светиня – храмът „Рождество на Пресвета Богородица“ има сродна съдба със старата църква „Свети Никола“ и е свързана с историческия път на града. Построен е параклис в 1812 година под ръководството на хаджи Йордан Брадата, на място подарено от хаджи Панайот и хаджи Димитър Разсуканов. И за него е донесено в Търново, че се строи тайно и без султански ферман. Подобно на хаджи Иван Кисьов и хаджи Йордан Брадата маскирал строежа за проверката, като наредил да поставят в параклиса ясли и вързал коне, за да изглежда на конюшня. Параклисът с изградените до него килии е служил в началото за девически манастир, в който по предание съпругата на хаджи Йордан Брадата след обесването му, постъпила монахиня. С иконата на хаджи Йордан Брадата донесена от Божи гроб са се клели съзаклятниците от Велчовата завера в храма на Плаковския манастир „Свети Илия“. Не издържали плетените стени на параклиса „Рождество на Пресвета Богородица“ на огнената стихия на 20 юли 1859 година и започнало строителство на нова църква, завършена в 1865 година Градил я младият тревненски майстор Кольо Петков, ученик на Кольо Фичето. На другата година към храма, в построените две стаи се открива девическо училище, което работи до 1894 година.
Въпреки силно консервативния дух на града, през 1871 г. в него пристигат Васил Левски и Ангел Кънчев и основават таен местен революционен комитет с председател Сава Кършовски. Впоследствие, през 1880 г., той публикува своите спомени за това събитие и се превръща на практика в първия мемоарист, писал за Левски след Освобождението.Предговор от Милен Куманов към „Апостолите на свободата в Елена“, изд. БЗНС, София, 1987